Петър Бобев - Калиакра

Та от каква ли народност, от кое ли племе не бе набирал армията си Владислав Ягело? Имаше и поляци, и маджари, и хървати, чехи, власи, българи. И каква ли носия не се мяркаше в лагера, какво ли въоръжение — като почнеш от тромавите скрити в желязо от носа до петите рицари, та стигнеш до облечените с кожуси и кожени калпаци вместо ризници и шлемове българи-стрелци, И оръжия: копия, алебарди, куки, мечове, аркебузи, самострели, лъкове, боздугани, та дори вили и тояги.

Всичко това беше добре, така изглежда всеки боен лагер, със същата привидна суетня и глъчка. Лошото беше друго. Издаваха го още димящите развалини на срутените къщи извън крепостните стени. Това беше външният град, в който живееха никополските занаятчии и лозари, рибарите и бедняците, предимно българи и малко власи — значи също християни. Нощес тълпи кръстоносци нахлуха в крайградското селище и го опожариха. Не пощадиха ни една къща. А къщите бяха на тия, които доброволно се присъединяваха към Владиславовата армия, даваха й конете и силите си, разузнаваха за нея или водеха интендантите й за храна и топливо.

Семир се запъти към палатката на краля. Там, на малката площадка пред нея, щяха да съдят заловените мародери. Под разкошен червен балдахин седеше на походния си трон самият крал, голобрад младеж с блестяща позлатена броня, отложил настрана рицарския си шлем, с открит поглед на преждевременно възмъжало лице. От дясната му страна се бе подпрял на меча си главнокомандуващият на сборната войска, трансилванският воевода Ян Хунияд, намръщен и суров воин с увиснали дълги мустаци, който дори и тук не бе свалил шлема си. Зад гърба на краля, седнал така, че винаги да се приведе към ухото му, се виждаше кардинал Юлиан Чезарини, папският легат, съветникът на краля, живата връзка между него и разнородната му армия, волята и душата на целия кръстоносен поход. А от лявата му страна, малко по-назад, се бе отпуснал уморено на походния стол стар белобрад мъж, единственият сред западното рицарство, облечен в древната одежда на български болярин. Седеше самият цар Фружин с умислен поглед, някак чужд в родната страна сред множеството на чужденците. Наоколо се тълпяха първенците на похода: епископите на Егер и Варад също в брони, с епископски жезли в ръце, и останалите разноезични благородници.

Пред тях стояха с наведени глави, обкръжени от стражите трима кръстоносци и чакаха присъдата си.

— Защо палихте хорските къщи? — запита кардинал Чезарини.

Единият от тях отвърна с глух глас:

— Казваха, че имало злато.

— Какво злато?

— Тук някога била царска столица и имало скрито съкровище.

Семир неволно кръстоса поглед с Фружин. И прочете в очите му същото досещане, което бе осенило и него.

— Кой ви го каза? — натърти кардиналът.

— Всички говорят така.

Тогава се обади и кралят. Гласът му прозвуча по-глухо, по-измъчено от гласа на подсъдимия:

— Знаете ли моята заповед? Забравихте ли, че забраних да се плячкосват църкви и български домове?

— Знаем!

— А помните ли с какво наказание ви заплаших?

Тримата вдигнаха умолително погледи.

Владислав преглътна и изведнъж реши:

— Няма аз пръв да отменя заповедта си! Отведете ги! Смърт чрез посичане! Пред всички! За назидание!

Стражите ги повлякоха. Тълпата се разпръсна.

Владислав поклати глава.

— Касата е празна. Заплата не са получили вече цял месец.

Фружин се приведе към него:

— Още малко, ваше величество! Скоро ще имаме.

— Вярвам, цезар Фружине. Но знам: безчинствуват наемниците, защото никой не иска да се бие даром. Нали затова ме изоставиха и моите полски рицари? Защото не им платих със злато. Макар че си бяха окачили кръстоносните знаци, макар че кардиналът им даде папския благослов. И греховете им опрости. Остана ми да разчитам на Хунияд, на неговата войска. Остана ми да се осланям на селяни, бедняци, селски попове, гладни студенти и скитници монаси.

Обхванал с длан бръснатия си подбрадник, Ян Хунияд промълви замислен:

— Не само заради заплатите, ваше величество. Друго прозира тук — умисъл, добре скроена, хитра. Някой цели да ни спречка с местните жители, да се отдръпнат от нас българите. Затова с такива слухове насъсква солдатите за плячка. И аз го чух. Не за вярата сме били тръгнали и ние, а за златно съкровище, заровено край Никопол. И не само това. Заловихме вчера българи, убили петима наши фуражири. А когато цезар Фружин ги разпита, излезе, че са турци, само че с български носии. Надявали са се да не ги различим от българите. Тези слухове трябва да прекъснем, кралю! Да издирим кой ги пуска!