Петър Бобев - Калиакра

Бранко се изправи.

— Разбрах, ваше преосвещенство! Ще предам на генуезкия адмирал — в никакъв случай Мурадова войска да не премине Босфора.

— И да ме уведомят какво са направили!

Тогава пиратът се сети.

— Разрешете ми да премина с хитрост! Ще вдигна флага на мамелюците, а вие ще ме подгоните. Ще ме обстрелвате с халосни гърмежи. Дано турците не се досетят!

Кардиналът се замисли.

— Може! И бог да те пази, чадо! Рисковано е начинанието, в което се впускаш тъй разгорещено.

— Аз съм роден под щастлива звезда, ваше преосвещенство. И тоя път ще се промъкна.

Бранко отново коленичи, прие благословията на адмирала-кардинал и скочи в лодката си.

Когато стъпи на своя борд, вече бе притъмняло съвсем. Турската канонада беше утихнала. Нямаше никакво време за губене. Трябваше да опита веднага да премине в мрака покрай Чанаккале. Закъснееше ли само един час, и луната щеше да го издаде.

Каторгата му направи голям обход към малоазийския бряг, после се насочи между флотата и сушата. Бомбардите на кардинал Франческо Алберто забълваха огън. С пълни платна и весла Бранко се спусна към Чанаккале, преследван яростно от папските галери. Сарацинските оръдия от брега притуриха и своя грохот. Морето запламтя от отраженията на оръдейните огньове. Каменните гюлета започнаха да падат все по-близо до кораба.

Ето, наближи калето. Там проливът е най-тесен. Сякаш само да протегнеш ръка и ще докоснеш брега — и отдясно, и отляво. В тази теснина като истински Сцила и Харибда го дебнеха турските оръдия, поставени и по двата бряга.

Не биваше да разчита само на късмета си. Той накара един моряк, освободен роб, едър и гърлест, да изреве гръмогласно към бойците в крепостта:

— Не пушкайте бре! От мъсърските мамелюци сме. Търсим султан Мурад хан. Важна заръка. От Мъсър сме. Не пушкайте!

Турският език, египетското знаме, бягството от папската ескадра — всичко заедно поуспокои турците. Те спряха огъня. Без да губи скорост, пиратската галера прелетя през опасния ръкав. Бранко въздъхна с облекчение, когато видя как се отдръпнаха към далечината и двата бряга.

Турците отново откриха огън. Изглежда се бяха досетили. От едно заливче се отделиха две гемии със зелени знамена и се спуснаха подире му. В открито море пиратът не би се поколебал да ги направи на пух и прах. Де можеха да се мерят с неговата мощна каторга? Но сега тук, в тоя капан, ограден от бълващи огън оръдия, той се почувствува несигурен. Ускори ход. Веслата зашибаха притихналите като река води на пролива. Видя, че в гонитбата се присъединиха и други корабчета. Малки, безвредни по отделно, но тук, в близост със своите брегове, които ту се стесняваха заплашително, ту се отдалечаваха, тези турски черупки криеха страшна заплаха.

Може би и луната щеше да изгрее скоро. А покажеше ли се тя, положението щеше да стане безнадеждно.

И тогава над Хелеспонта падна мъглата. Такава мъгла пиратите не помнеха отдавна. Тя пропълзя откъм север, от провлака, като наводнение от влажен мрак, и затисна света.

Бранко се обърна към Калина, която стоеше неотлъчно до него:

— Повярва ли най-сетне, че съм роден под щастлива звезда?

Тя опита да се засмее:

— Гледай звездата ти да не те блъсне в камънаците!

Тая беше най-голямата опасност сега. Галерата намали скорост. На носа застана моряк с лот, който все по-често го спускаше да мери дълбочината. Не можеха да се доверяват само на компаса и отличните познания на дон Рикардо. Докато слушаха виковете му: „Няма дъно!“ надзирателите продължаваха да отмерват такта на гребците. А при всеки вик „Дъно!“ спираха и чакаха новото нареждане на капитана си.

Най-сетне лотът показа дълбоки води. Бяха излезли от теснината и плаваха по тихото Мраморно море, все така обкръжени от мъглата.

Не спряха цяла нощ. Познаха настъпването на деня по лекото посивяване на мъглата. Неусетно черният мрак се смени с бяла непрогледност, която сега благославяха от сърце.

Към обяд мъглата почна да се поразкъсва. Ту отдясно, ту отляво светът се издуваше, разширяваше се, бялото було над главите им изтъняваше и между нежните му като паяжина повлекла надзърташе синевата на морето.

Когато лъхналият вятър омете и последното мъгливо руно, а спусналото се към хоризонта слънце заблестя върху, леките водни бръчки, откъм левия им борд изплаваха из омарата очертанията на Константинопол.

Калина чу зад гърба си думите на дон Рикардо:

— Бисерът на света! Столицата на вселената!