Петър Бобев - Калиакра

Осъденият стоеше смаян от постъпката на гръцкия свещеник, още по-смаян от чутата новина.

И все пак повтори въпроса:

— А ти, отче? Какво ще стане с теб?

— За мене не мисли, княже! Какво съм аз? С мен и без мен — все това. Стар съм аз, чадо. Сега ти си нужен на народа, не аз.

Отвън чаушът изгуби търпение:

— Хайде, кешиш ефенди!

— Ида, ида! — отвърна сепнат поп Ставров. — Не губи време, княже! Всичко ще провалиш, ако се бавиш още!

Това беше възможност, която никога не се повтаря. И Асен реши. Облече расото, нахлупи калимавката и излезе.

Без да го погледне, тъмничарят тръгна пред него. Ей това чакаше беглецът. Той се метна на гърба му и с един замах, в който вложи цялата сила на отчаянието си, блъсна главата му в зида. Турчинът се свлече без стон в краката му.

Асен го повлече към килията, намъкна го вътре, издърпа му дрехите и бързо ги облече. Върна расото и калимавката на спасителя си и го подкани:

— Хайде, отче! Ще бягаме заедно!

Поп Ставрос не изчака втора покана.

Двамата се измъкнаха в коридора, озърнаха се и като не видяха жива душа, забързаха към килията на Звездена. Пред вратата й дремеше клекнал друг тъмничар. Той се учуди, като ги видя.

— За причастие! — рече свещеникът, усещайки как се вдървява от страх и напрежение езикът му.

— И нея ли? — запита турчинът.

Обади се и предрешеният Асен:

— И нея я! И тая гяурка!

Тъмничарят се обърна да отключи. Издебнал тоя миг, Асен го съсече с ятагана си. Прекрачи го да влезе в килията.

Поп Ставрос се прекръсти прежълтял.

— За народа, господи! — пошушна той. — За вярата! Прости му! Насилникът не разбира от добро — само от насилие.

Само след миг Асен се показа, понесъл на ръце пребледнялата девойка.

— Бързо, след мен!

Свещеникът го последва.

Тримата минаха през вътрешната вита стълба и се покачиха навръх Лобната кула, отдавна вече занемарена. Защото в миналото Кадъ Мустафа рядко наказваше със смърт, а сега Евнух бей предпочиташе мегдана, да гледа народът и да трепери.

Поп Ставрос дотътри дългото намотано въже. Асен го завърза за един каменен зъбер, а другия му край омота около раменете на девойката.

Звездена се спря.

— А другите?

— Първен ще пусна вас двамата, да не стърчите на кулата. Тогава ще се върна за тях.

Тя прекрачи стената, увисна над бездната, зави й се свят пред страшната шемет, докато Асен, прекарал въжето около кръста си, я спускаше бавно надолу. Тъмно, невидимо и безкрайно, морето пъшкаше глухо дълбоко под нея, където едва прозираха сънливите му тръпки. Единствени белезникавите кипвания на вълните върху подводните зъбери подсещаха за стаената му мощ. Ще речеш, не воден плисък, а мигновено озъбване, сподавено изръмжаване.

Поп Ставрос не спираше да се кръсти и да си мърмори:

— Прости и на мен, грешника!

Най-сетне Асен усети как въжето олекна. Издърпа го нагоре и върза свещеника. Почна да спуска и него.

Морето, досега черна смола, се събуждаше бързо. От изток дрезгавината на предутрото изсивяваше. Просветваше и водата. Смолата се превръщаше в стомана, после в сребро. Над кръгозора се наслояваше мътна лилава омара.

Най-сетне, задъхан, Асен усети олекването на въжето. Изтегли го бързо. Не опита дори да погледне, нито да извика. От нависналата скала нито щеше да ги види, нито да ги чуе. Спокоен беше. Както се бяха уговорили, Радул Влаха щеше да ги отведе веднага на кораба, дори насила, в безопасност.

Предстоеше му още една задача — да освободи останалите. Не стореше ли това, в изблик на ярост Евнух бей можеше още днес да ги избие.

Той се спусна по стълбата, все тъй преоблечен като турски занданджия. И тръгна по подземния коридор с уверена, доколкото му се удаваше, спокойна крачка.

Под килията имаше пост. С нахлупена ниско чалма, Асен притича към него.

— Бързо! Гяурите са избягали!

Турчинът се сепна и се спусна подире му. А това беше целта на Асен — да го вкара в килията. Не успя. Изглежда, турчинът се досети нещо — отдавна служеше в Килгра, познаваше хората. Дори така забулен, успя да го разпознае. Врътна се назад и побягна към изхода, като викаше, пресипнал от страх:

— Насам, насам! Хасан бей е избягал… Хасан бей…

Асен се спусна подире му с оголен ятаган, ала се убеди, че не ще го догони, затова се обърна и хукна назад, към кулата. Изкатери се на площадката. Хвърли въжето в бездната и прекрачи зида. Не успя. Четата от десетина яничари се хвърли отгоре му. Заловиха го за ръцете и го издърпаха горе. Той дълго се бори с тях, с одесеторени сили от гнева и отчаянието. Рита, удря с глава, хапа със зъби, можа дори да се отскубне и посегна към изтървания си ятаган. Но те се метнаха отгоре му и го затиснаха, овързаха го като пашкул със същото въже, от което преди малко той бе очаквал свободата си.