Петър Бобев - Калиакра

— Само че преди това трябва да свършим друга работа. Аз имам да плащам дълг.

— Какъв дълг?

— На капитан Николо, на Хуан Мавъра, на Червения Ханс. Ние не сме аристократи, та да се ограбваме взаимно. Не сключваме писмени договори като кралете, та да ги нарушаваме после. Пиратът не престъпва дадена дума пред друг пират.

Калина сподави въздишката си, разбрала, че родният Понт отново се отдалечава.

— Къде ще ходим, Бранко!

— Към Генуа! Там, на час път от пристана, има рибарска колиба. Стар контрабандист е Карло. Той ще даде пайовете им на вдовиците и сираците.

Неусетно се бе развиделило. Заревото на деня се надигаше от изток, както се нажежава капакът на опалена пещ — отначало се чудиш дали наистина огънят гори, после леко поруменява, зачервява се все повече, докато накрая заблестява нажежен до бяло.

Вахтеният от вранското гнездо се провикна:

— Платно по курса!

Бранко изведнъж отвори очи. Опита да даде заповедта си както по-рано, отривисто и сърцато. Ала от устните му излетя слаб шепот:

— Курс по платната!

Закашля се, после опита да се засмее:

— Май че не съм за абордаж. Но трябва! Обещах на момчетата, след като свърша работата на княз Асен, да плячкосам богат кораб.

Калина се изправи.

— Щом трябва, ще командувам аз!

Той погледна огнените й очи. Така римуваха по картините войнствените девойки — амазонките. И светите мъченички, когато тръгват към арената. Калиакра можеше да бъде амазонка и мъченичка.

Тъпанът се обади. Учести ритъма си. Веслата се размятаха. Започна преследването.

— Много ми върви! — пошепна Бранко. — Ето и вчера! Друг да беше на моето място, отдавна да са го оглозгали акулите край Остия. А пък аз… Само с тебе не ми потръгна.

Облекли броните, или за по-леко нахлузили само нагръдниците си, всеки грабнал любимото си оръжие, пиратите се строяваха зад абордажната мрежа, готови да отблъснат контраатаката на жертвата си, докато избират място, където те да нанесат удара си. Най-отпред беше коленичил ковачът Манолис и пълнеше късата цев на пушката си с барут и оловен куршум. Това беше страшно оръжие. Малцина се бяха снабдили с него, по една-две пушки на кораб, повече за всяване страх у противника, отколкото за истински поражения. Къде можеше да се мери то с меча и секирата?

Манолис напъха в цевта и фитила, закачи в парапета куката против ритането, постави приклада под лявата мишница, а с дясната ръка вдигна подпалката.

Не стана нужда да запали. Надигнал се от леглото, капитан Бранко се взря в настиганата жертва.

— Това не е ли „Сперанца“? — запита.

Калина предаде въпроса му.

Вахтеният отвърна:

— „Сперанца“, същата!

Дугуня махна с ръка.

— Пълен наляво! Спри гонитбата!

— Защо? — учуди се девойката. — Богата плячка, гази дълбоко!

Бранко притвори уморено очи. Треската на преследването го бе изтощила. Калина помисли, че е заспал, но той не спеше.

— Веднъж я плячкосахме. От капитан Николо, преди да се опиянчи, запомних това: два пъти не обирай един и същ кораб. Няма защо да съсипваш стопанина му.

Калина виждаше как родното море и хората, за които мислеше, ставаха още по-недостижими.

— Бранко, не ни бави! Обери я, раздели плячката между хората! И да тръгваме!

Той посегна да хване ръката й.

— Разбирам нетърпението ти. Нали и аз обичам? Но знай, пиратът не е рушител, не е войник, а — печалбар. Той стриже овцата така, че и догодина да стриже. Не й одира кожата.

Калина не мислеше като него сега, но разбра — нейната воля се бе сблъскала с друга воля. Тя стисна устни. Трябваше да чака.

А всъщност защо да бърза? Та нали Хасан бей не я искаше, нали направо я изгони? И се разплака.

Казаха му, че на заранта ще изпълнят присъдата. Нямаше защо да го съдят пак и да го разпитват, всичко беше от ясно по-ясно. В подготовката за екзекуцията му свалиха оковите и той за пръв път, откак бе попаднал в тая воняща дупка, успя да се отпусне на земята и да заспи. Спа непробудно тъй, както надали друг смъртник е спал през последната си нощ. Само една мисъл бе узряла в съзнанието му, преди да се унесе в съня. Едно упорито решение. Той беше последният от рода на Добротица. Нямаше право да умира мърцина, безславно като конекрадец. Да убие Евнух бея? Но как? Вързан ще бъде тогава. При това проклетият скопец не понася кръвта, няма да излезе на стъгдата. Тогава да ритне в търбуха палача Кьор Юсеин и да го набие на кола? Цял бюлюк яничари ще стоят на стража, не ще допуснат да мръдне. Оставаше му едното, единственото оръжие на роба — устата. Устата на осъдените не запушваха и то нарочно — да викат, да плашат другите. Нещо такова трябваше да извика Асен, та да се повтаря, дорде на тоя свят има народ, който говори на български език, та да го запомнят като верен българин…