Петър Бобев - Калиакра

— Но хората! Как търпят хората? Ние дигаме бунтове.

— Покварата е страшна, дона Калиакра! Хората, казвате вие. А те не знаят вече от кого да се пазят. Вие имате насреща си само турците. Те тук имат и сеньор, и църква, и монашески ордени, и кондотиери, и шпиони, и дуели. И наемни убийци, готови за едно екю да отправят на оня свят всекиго. За бунт трябва водач. А тук не се помни някой що-годе известен човек да е умрял от естествена смърт…

Повече по усет, като жена, отколкото по разум, тя реши. Трябваше да се махат и то по-скоро. Докато още има време, докато убийците, след като разберат, че са го изтървали първия път не опитат повторно гнусното си дело. Стори й се, че забелязва ново раздвижване по кея, струпване на някакви дръзки, грубовати мъжаги.

Девойката излезе на палубата.

— Дон Рикардо! — рече тя. — Вдигайте котвата!

— Но, мадона! Капитанът…

— Сега аз съм капитан! Не ми възразявайте!

И той отново се отказа да й възразява. Притича към бака. Командите му прозвучаха отривисто и внушително. Моряците изтеглиха котвите, опънаха платната, гребците натиснаха веслата. Галерата се хлъзна бързо към Остия. Премина край нея, без да спира. Нямаше какво да дири в това морско свърталище, задръстено с кораби и лодки, в което църквите не бяха по-малко от кръчмите и вертепите, където като че ли всеки дом беше вертеп, където се пиеше киселото вино „Кианти“ и където се любеше и колеше изметът на целия свят.

Калина беше влязла отново при ранения, който простенваше изрядко, но все не идваше в съзнание.

Дон Рикардо се изправи на вратата.

— Лодка със сам човек. Дава знак да я изчакаме.

Калина излезе навън. Не видя никаква опасност — един човек, какъвто и да бъде той, не би могъл да заплашва цял пиратски кораб.

— Да го вземем! — реши тя.

Веслата загребаха обратно, намалиха хода, задържаха на място тежката галера. По спуснатото въже на борда се изкатери пъргаво с дървеното си моряшко сандъче човек на средна възраст с черна прошарена брада и оредяла коса.

Той падна на колене пред девойката.

— Сеньора! — промълви морякът. — Спасете ме!

— Какво има?

— Инквизицията! Гони ме!

Дон Рикардо се вмеси в разговора:

— А за какво ви гони?

— Не знам, месер. Невинен съм!

— Знам, знам! Все сте невинни, еретици и неверници!

— Кълна ви се, месер! Нищо не съм сторил! Помогнете! Друга надежда нямам. Само вие!

И посегна да целуне полата на Калина.

— Нима искате да ме опекат на кладата?

Девойката потръпна. Споменът за зловещото зрелище дълго още щеше да я измъчва.

— Поне кажете кой сте! — запита тя.

— Андреа, сеньора! Майстор Андреа, корабен дърводелец.

Омекна и подозрителността на дон Рикардо. Откак загина Хуан Мавъра, корабът бе останал без дърводелец, все едно без майка. Наистина мнозина опитваха да го заместят, чукаха с брадвите, мъчеха се да оправят мачти, весла и обшивки. Но все си личеше, че отдавна майсторска ръка не се е докосвала до галерата. Затова дърводелецът на някои кораби по старшинство следва направо подир капитана. Но и там, където не е втори, той е все от най-важните, от началниците на борда.

— Да остане! — склони и дон Рикардо.

После се обърна към новия член на екипажа.

— А знаете ли, месер Андреа, къде сте попаднали?

Дърводелецът го прекъсна:

— Аз имам нос, сеньори.

Наистина по големина носът му беше забележителен.

— Подушвам отдалеч. Искам пай наравно с кормчията!

Дан Рикардо го хвана за раменете и го обърна към морето.

— Адио, месер дърводелец!

Майстор Андреа се усмихна хитро.

— Добре, месер кормчия! Натясно съм. Каквото дадете.

Корабът вече бе излязъл в открито море. Чайките го напускаха една подир друга. Морето налиташе срещу вълнореза ту кристално хладно и безчувствено, ту свръхжизнено като дишащо чудовище.

Калина влезе в каютата при болния, смени кърпата на челото му и седна на столчето до леглото. Бранко се бе поуспокоил, дишаше равномерно. Види се, помагаха мазилата на бръснаря.

Девойката излезе отново на палубата. Подпря се на перилата. Замисли се — за Калиакра, за Хасан бей, за баща и.

И сълзите изпълниха очите й.

Не усети кога е застанал до нея дон Рикардо.

— Дона Калиакра! — рече той тихо. — Всеки има нещо, за което плаче. Тая вечер и аз плача. Напомни ми тоя дърводелец моята мъка. Човек само губи. Всеки нов ден — още един ден загубен живот.

Тя не отвърна. Пред чужденеца овладя болката си, преглътна сълзите. Имаше твърдостта да ги преглътне.