Той връхлетя върху яничарите. И някога умееше да се бие, но никога преди не се бе сражавал с десетмина едновременно.
Погледна назад през рамо. Другарите му се намъкваха един подир друг в отвора. Ако задържеше османците още малко, можеха да се спасят. Затова трябваше да ги задържи, на всяка цена!
От другия край на подземието избръмча стрела и се заби в гърдите му. Боян Кръчмаря замахна с ятагана още два пъти, ей тъй в празното, сякаш ръцете му сами по навик продължаваха да секат. После пръстите му омекнаха, изпуснаха оръжието. Подсякоха се краката му и той се свлече на пода.
Победителите се спуснаха с тържествуващи викове към бегълците. Изловиха ги и отново ги натикаха в килиите. А някогашния си аянин, Хасан бея, блъснаха в отделна килия. Приковаха към стената с халки и синджири врата и ръцете му така, че не можеше дори да седне. А когато поискаше да си почине или да дремне, трябваше да виси като Христос на кръста.
Калина стоеше на палубата и гледаше с неспокойни очи към брега, нататък, където преди повече от час бе слязъл Бранко Вучич. Смътна тревога стягаше сърцето й. Всичко тук й изглеждаше чуждо и заплашително. Тоя чуден град, столицата на света — такава неправдоподобна сплав от минало и настояще, от блестящи нови палати, тежки мраморни руини и бедняшки бордеи. Тя го гледаше замаяна от многогласата му тълпа, от пълчищата монаси и монахини, от разкоша на богаташите. Само докато гледаше към брега, пет пъти се сбиха някакви скандалджии, извадили ками и мечове. Трима ранени отнесоха на ръце. А множеството продължаваше да се задява и да шуми, сякаш нищо не е било. Полуголи роби във вериги разтоварваха чували жито. Въоръжени стражи отвеждаха група робини от спрелия до кея кораб. Рибари изнасяха на брега сандъци с риби и раци. Фрути ди маре — плодовете на морето. Други сваляха рейте на лодките си и увити с платната ги помъкваха на рамо към града. Пияни моряци, облечени по-натруфено от всички други моряци, закачаха преминаващите монахини, които им отвръщаха дръзко и предизвикателно. Калина знаеше, военните и търговските матроси са зле платени, зле облечени, но видиш ли наконтен моряк, бъди сигурен, че е пират.
Внезапно крайбрежната сбирщина се разпиля, отстъпи, направи път на задалата се откъм затвора процесия. Дванадесет инквизитора, монаси-доминиканци, с вдигнати капишони пристъпваха бавно, огласяйки въздуха с громките си псалмопения. След тях едва креташе смазана от изтощение жена с вързани ръце, пазена от отряд войници.
Шествието достигна площада. Палачът вече чакаше със спуснати върху лицето качулка с прорези за очите като Прокажения. Той пое нещастницата от тъмничарите и я привърза към забития кол. Тълпа роби натрупаха наоколо слама и дърва. Доминиканците отново запяха. Един от тях пристъпи към жената, благослови я с кръста, а тя, горката протегна глава да целуне този кръст.
Калина трепна, чула шепота на дон Рикардо.
— Набедена магьосница! Спала е с дявола. Ако беше еретичка, нямаше да целуне разпятието.
Девойката гледаше настръхнала, замаяна. Навалицата нарастваше, ограждаше плътно осъдената. Пиратите се провираха сред множеството подир побягналите монахини. Майките вдигаха децата си на раменете, та да виждат по-добре.
— Малко са развлеченията за простолюдието — додаде кормчията — навред по света.
Палачът мушна факела си в сламата. Кладата лумна изведнъж, разгоря се, обгърна в огнените си пипала клетата жертва, която изпищя, сгърчи се и притихна, задушена от жарещия дим.
— Доминиканци! — шепнеше дон Рикардо. — Кучета господни! От милосърдие не проливат кръв. Убиват тялото, което е смъртно, с огън, за да го пречистят, да спасят безсмъртната душа. Сега те пеят, молят се искрено богу да опрости грешницата, да я отърве от мъките на ада.
Калина се обърна.
— Колко мразите инквизицията!
— Че кой ли не я мрази? Повечето, без да я познават.
— А вие, дон Рикардо?
— Уви, аз я познавам. Минах през изпитанията й.
— А защо? За какво престъпление?
Той отговори, без да сваля поглед от пламтящата клада:
— Свободната мисъл е най-големият враг на инквизицията. На туй отгоре имах богато владение, разкошен замък. А имотите на осъдените стават собственост на ордена. И още нещо — една пета от конфискувания имот се пада по право томува, който е дал доказателства за извършения грях на светата църква. Част от брега на езерото беше моя, а дон Мигуел искаше да владее цялото му крайбрежие…
Читать дальше