Петър Бобев - Калиакра

Ето и кея! Само две каторги там можеха да се мерят по скорост и въоръжение с „Пламтящият полумесец“. Асен ти познаваше като пръстите на ръцете си. Безшумно достигна рулевото устройство на единия, пъхна донесения дървен клин в скобата, която придържаше рулевото перо. Набъбнал от водата, клинът щеше да скове кормилото, да го обезвреди. След това плувецът преплава до съседната каторга. Заклини и нейния рул. Сега вече спокойно можеше да захване това, що си бе наумил. В пристана нямаше друг кораб, който би могъл да го настигне при гонитба.

Заплува обратно, пак до самата скала, та от нея и той не можеше да види заспалия навръх скалата град.

Достигна оставената лодка. Вече се бе поел на ръце върху площадката, за да излезе от водата, когато видя насреща някаква сянка. Що да стори? Да се гмурне ли назад и да избяга, та с плуване да достигне кораба си, или да нападне така, гол, безоръжен?

Оня го превари.

— Ти ли си, Хасан бей?

Асен го позна — Прокажения.

— Аз съм — отвърна. — Тихо!

— Що дириш тук, Хасан бей?

— Мълчи сега! Няма време за приказки!

— Няма да мълча! Ще говоря, ще викам. Махай се оттук!

— Онемей! Ще провалиш всичко!

Прокажения стоеше над него страшен и заплашителен с грозната си качулка и двата отвора за очите.

— Върви си, беим! Стига размирия!

Асен се разтрепера от гняв:

— Млъкни, мърша! Ще ме издадеш!

— Туй искам и аз! Стига сте гневили бея, та си изкарва яда от сиромашията! Вмириса се Калиакра от набучени глави.

— Махай се, ти думам! Ще те убия!

— Тъй няма да ме стреснеш, Хасан бей! Аз сам си търся смъртта. За мен тя е отърваване. Ала не идва проклетницата! Гаче ли съм безсмъртен — като човешката мъка…

Асен се надигна. В ръката си държеше тежък камък.

— Ще запушиш ли това прогнило гърло!

Прокажения изведнъж закрещя:

— Помощ, аскери! Душманин…

Съвсем отблизо се провикна някой:

— Що става?

— Душманин! — опита да повтори Прокажения.

Не довърши. Метнатият камък го блъсна в гърдите Нещастникът се свлече на земята.

С един напън Асен издърпа лодката, скочи в нея и загреба към морето. Отгоре му се посипа градушка от сулици и стрели, без да го засегне. Дъното на лодката се отърка в подводна канара, застоя се така на върха й няколко секунди, после отново се хлъзна по вълните. Беше оцеляла, без да се пробие.

Тайните постове се развикаха, от Стражевата кула протръби рог, припламна сигналният огън, забиха барабани, засвири тръба и на корабите. Фенерите им светнаха. Екипажите затрополиха, заудряха тъпаните. Каторгите се откъснаха от кея. Но само след минута, понесени от обездвижените кормила, пресякоха пътищата си и се сблъскаха с трясък. Начупиха веслата си, сцепиха се борд о борд. Надигна се вой и олелия.

В туй време Асен бързаше към „Пламтящият полумесец“. Разбудената крепост с глъчката и сипналните си огньове изостана назад.

Наближи Птичия залив. Промъкна се през скалите до кораба си, изкатери се на палубата. Даде заповед на кормчията да кара в открито море и тозчас заспа, смазан от умора.

Още не бе загубил надежда за успех. Щеше да опита пак. Убеден в необходимостта на започнатото дело, Асен щеше да го свърши, та ако ще би и светът да се провалеше. А той беше убеден, че трябва да спаси Звездена и другите. Вече не се питаше има ли смисъл, питаше се само как да го постигне.

Спа до мръкване. Събуди се точно когато трябваше. Надигна се бодър с узрял план в главата. Заръчаната на корабния платнар дреха беше готова. Асен я навлече. Превърна се на Прокажения. Отворите за очите все се изместваха, но той смяташе, че ще свикне и с това. Радваше се на хрумването си. Наистина кой би дръзнал да проверява дали е истинският Прокажен? Толкова голям беше суеверният страх от дяволската му мощ, още по-голям действителният страх от гнусната му болест.

Когато небето порозовя от заника, той пак влезе в лодката, като взе със себе си един кози мех, в който постави дрехата и дрънкалката си. Един як крайморец, някогашен рибар, хвана веслата. Запътиха се към брега. Каменната грамада на Калиакра бавно запъпли насреща им, взе да наедрява.

Слънцето вече бе наближило кръгозора, когато Асен даде знак да спрат. Разсъблече, се, пое меха и се потопи във водата. После заплува към брега.

Небето притъмняваше. По-бързо от него притъмняваше водата. От дълбините избликваха черни сияния, които гасяха дневния й блясък. Отстрани го пресрещаха нарастващите вълни, блъскаха го, увличаха меха, забавяха го. Отначало всяка вълна се източваше нагоре, изтъняваше като стъклен отломък, крито просветваше в чудна, неприсъща за вечерния здрач синева, и изведнъж се пречупваше, превръщаше се в бяла пенеста плетеница.