Петър Бобев - Калиакра

— Слушай, Алдо! — почти извика той. — Слушай, сине! Още днес ще пратя на кладата моите алхимици. Я виж къде бил философският камък! В тоя пергамент.

Младият абат се наведе да прочете и той.

— Съкровището на Лизимах!

От векове насам всички, които мечтаят за злато, бълнуват тези съкровища.

Кардинал Доминико Аскони притвори очи да си припомни:

— Страбон пише така: „На този бряг се намира и носът Тиризис, укрепено място, където едно време Лизимах криел своите богатства.“

Той скри отново в торбичката рядката скъпоценност.

— Да възхвалим бога, че ни сподоби със своята благодат! Да благословим славния пълководец на великия Александър, че е успял тъй добре да оскубе траките и гетите, да обере богатствата на елините от брега на Понта, та да ги запази до днес. Да благодарим и на историците скептици, които тъй хубаво заблудиха иманярите, че ги бил закопал не в Тиризис, а в подземията на Пергам и приятелят му Филетер ги присвоил, докато ги пазел.

Притиснал торбичката до гърдите си, Алдо Аскони запита шепнешком:

— А сега?

Кардиналът гледаше високо към тавана.

— Сега трябва да обсъдим всичко, сине! Първо: Някъде в тая България има пещера, пълна със скъпоценности. Най-правдоподобно е това да е все същият Тиризис. Второ: Има някакъв български княз Асен, който е открил тая пещера…

— Изводът се налага сам — опита да го подсети абат Алдо — Трябва да се доберем до него!

— Да, но сега тая земя е сарацинска. Трето: Князът ще предаде златото само томува, който изгони турците от Калиакра. И четвърто: Същата вест княз Асен е изпратил и на Владислав Ягело.

Той се замисли гласно:

— Златото в света е малко. Хората се избиват заради него Филип, бащата на този Александър, е казал, че може да превземе всяка гръцка крепост с магаре натоварено със злато. Всъщност не само гръцка — всякаква крепост. И италианска. Този, който пипне толкова злато, може да завладее света.

— Тогава какво чакаме? Дай ми няколко галери и аз ще тръгна за Златното руно. Рим е пълен с аргонавти.

Кардиналът поклати глава.

— Не е толкова просто, сине. Трябва да се обмисли добре. Да не изтървем златното птиче, чието гнездо сам бог ни показа. Нужно е въображение. Да си представим какво може да стане. Ето, почвам. Владислав получава писмото. Той е млад, момче на деветнадесет години. Всичко, що лети, за него е за ядене. Той мечтае за подвизи, а подвизи без войска няма. Войска без злато — също. И ето го златото! Крал Владислав тръгва. Тоя път не към София, по Римския път, както тая зима, а към Калиакра. Да грабне богатството, да се разплати с кондотиерите. После да продължи към Константинопол. Пристигне ли Ягело в Калиакра, за нас вече няма надежда.

— Ясно! — съгласи се Алдо. — Не трябва да стигне!

— Да! Ягело не бива да стигне! А кой е тоя, който ще му попречи? Ние ли? Далеч е тая земя. Само сарацините могат. Сарацините, чуваш ли?

— Ако те разбирам добре, за да го опрат сарацините, те трябва да научат за Владиславовия поход!

Кардиналът сви вежди.

— Аз ги ненавиждам! Те се гаврят с нашата чест, с нашата вяра. Те, тия мръсни главорези, пресякоха пътя на нашата търговия в Мала Азия и Африка. Те заличиха нашите държави там: Ерусалимското кралство, Антиохийското княжество, Едеското и Триполитанското графство. Те сега заплашват нашия път през Кримска Хазария. А успеят ли да го затворят, край на търговията ви с подправки, с коприна и порцелан. Край на нашата сила, на нашата власт. Генуа ще трябва да се прибере в своите стени и да тъче сукно. А силата на рода Аскони е търговията с Кримска Хазария. Отнемат ли ни я сарацините, по-добре да седнем пред катедралата „Сан Лоренцо“ с просешки панички.

Алдо го изгледа мълчаливо.

— Тогава защо съобщаваме на сарацините всичко, което се готви против тях във Ватикана?

— Не всичко, Алдо! Само това, което искам.

— И така да е, само заради дукатите ли?

— И заради дукатите. Но главно заради другото. Ние сме генуезци, папа Евгени е венецианец. Зад нас стои Генуезката банка „Каза ди Сан Джорджо“. Зад него протяга ръце банката „Монте“ от Венеция. Отдавна Венеция се стреми към Константинопол. Тя насъсква кръстоносните походи. Аз най-добре знам, папа Евгени наистина иска да помогне на византийците. Подмятам му аз, че не е прав. Защо ще спасява православието, най-опасната ерес и най-твърдоглавия ни противник във Великото море. Нека сега султанът ги смаже. После с него ще се разправим по-лесно. Ала отецът повече слуша венецианските си съветници. Те го подкокоросват за новия поход, за нови кръстоносци. И то не само заради печалбата, която ще получат от превоза на кръстоносците. Богатствата на Константинопол са магнит. От всички посоки на света нататък се стичат плячкаджиите — древните варвари някога, доскоро българите, сега — сарацините.