Петър Бобев - Калиакра

От някакво дръвче, скрита, както само тя умее, авлигата настройваше тихичко свирката си, за да поздрави с веселите си трели възхождащото слънце.

Внезапно сред упойващата птича песен Звездена дочу женски писъци, както от памтивека българските жени оплакват близките си. И видя: от крепостната стена висеше обесен за краката мъж, в когото войниците се бяха упражнявали с лък. Тялото му беше настръхнало от набодените стрели. А под него две нещастнички, може би майка и невеста, източваха сърцераздирателните си вопли.

Господи, не чуваш ли?

Яничарите я избутаха напред, вкараха я през Малката порта, поведоха я по тесните сокаци. При нейното минаване хората отстъпваха уплашени, с прехапани устни. Не смееха да поздравят, не смееха дори да я погледнат в очите, само избързваха да се скрият зад някоя порта, зад някой ъгъл, та да се прекръстят, без да ги видят.

Ето, достигнаха стария Добротицов чертог, по-сетне сарай на Хасан бея. Яничарите отвориха протката и ги пропуснаха вътре. Сред градината, седнал кръстато върху застлано с килими миндерче, я посрещна Курт Али бей. Изгледа я с безизразните си очи, сякаш ги бе спрял не върху човек, върху своята жертва, а върху неодушевена вещ, камък или дърво. Беше засадил целия двор с рози. И сега, нацъфтели, те грееха като пламнали факли, пръскаха упойващия си дъх. Беят посягаше към някой цвят, поднасяше го до носа си и дълго-дълго вдъхваше аромата му с премрежени от доволство очи.

— Ето те и теб! — рече той накрая.

Тя мълчеше.

— Щях да те питам нещо. За отстъпника. Ама вече няма файда. По волята на аллаха научих…

Макар и смазана от изтощение, от мъка и болки, тя се изпъчи. Пред един турски скопец българската болярка щеше да стои с вирната глава.

Али бей сякаш не забеляза нищо.

— Аллах пак не ме забрави. Нашепна ми нещо, нов съвет ми даде.

И без да трепне от унищожителния й поглед, додаде:

— Мамка ще ми бъдеш, Звездено. Вързана юрдечка. А аз ще кротувам в гюмето и ще дебна юрдека.

Звездена чак сега видя и Кадъ Мустафа, седнал безучастно на прага. Вече не някогашният тежък каймакамин, а смазан пияница. Неволно опита да прочете нещо в погледа му, надежда, намек за подкрепа. Нямаше нищо. Само умора и пиянско отегчение.

Курт Али плесна с ръце.

— Телялинът да обиколи касабата! — заръча той на онбашията. — Да сбере правоверни и кафири. Да им прочете фермана ми!

В туй време се ослуша в далечните писъци на оплаквачките.

— Какво вият тия кучки?

Юмер отвърна:

— Оплакват Доброслав, грънчаря. Оня, дето беше захлупил непеченото гърне върху главата на Махмуд, бирника.

Беят махна с ръка.

— Я ги разгонете! Не ми се слуша! Хвърлете ги в морето!

Внезапно Кадъ Мустафа се надигна.

— Недей, беим! Как тъй ще ги хвърлят? Що са сторили ваджийките?

— Душманин са родили, кучките му недни! Що повече?

— Недей, беим! И котката има право да скимти, кога й вземаш котилото. Убиваш ли я затова?

Беят отвърна през рамо:

— Я не се бъркай, кадъ! Нали не те питам?

— А трябва, беим! Към лошо ни водиш…

Навън избумтя барабанът, после се чу гъгнивият глас на глашатая:

— Слушайте, правоверни! Слушайте, неверници! Слушайте! Аз, Али бей бин Абдуллах, слуга на най-великия падишах на земята, султан Мурад хан бин…

Звездена знаеше наизуст тоя поменик. Втръснали й се бяха и безконечните благословии за хиляди години живот и щастливо царуване.

— Слушайте! — не спираше телялинът. — Който и където види Хасан бей Добруджаоглу, на море или на суша, да му каже. Да знае. Ще чакам до новата месечина. Не се ли върне дотогава Хасан бей, не се ли предаде, болярката Звездена, Иолпановата унука, ще бъде наказана с огън и желязо.

Девойката неволно потръпна. Огън и желязо! То значи: нажежени щипци и букаи, влачене по зъбците на желязна брана, разтегляне с вериги.

— Накрая с нажежен шлем на главата, а тялото й ще бъде разкъсано от четири коня. Такава е волята на аллаха!

Евнух бей даде знак да я отведат.

Чак тогава тя сякаш се събуди от вцепенението си.

— Туй, дето си го намислил, беим, няма да го бъде! Крива ти е сметката. Не е родена внучката на боила Иолпан за мамка, други патици да примамва към гюмето ти!

И гордо обърна глава, забърза към затвора пред пазачите си.

— Машалла! — като на сън промълви Кадъ Мустафа.

Беят го пресече:

— Сус бре и ти!

После нареди на Юмер:

— Докарай ми оня хъшлак, дето опитал баща си да отвързва!

Яничарите вмъкнаха едно тринадесетгодишно сипаничаво момче, което се дърпаше и скимтеше жално.