Петър Бобев - Калиакра

Мъчителна болка свиваше сърцето й. Господи, господи! Няма ли най-сетне да се смилиш над нейното племе? Няма ли да стихне гневът ти, ако нещо те е оскърбило? Та кой друг народ е изстрадал повече мъка? Има ли по цяло Българско майка да не е дала скъпа жертва — убит син, отвлечена щерка? Има ли пристан по цялото Черноморие, по Средиземното море, където да не проклинат българи роби? Има ли каторга, в която да не гребат българи роби? И сега, в тоя пъкъл на долната палуба, пак напрягаха мишци българи, умираха пак българи. А българският бог нехаеше, сякаш не виждаше и не чуваше.

Звездена тръпнеше в надежда да се случи нещо, та да ги настигнат преследвачите, а в същото време тревожна тръпка стягаше сърцето й — защото, като се настигнеха, щеше да има битка. И в тая битка беше застрашен животът на един български княз…

Тя още не можеше да си даде ясна сметка какво представляваше за нея тоя княз. Лично за нея, не за България. Със своя поглед, със своята мъжествена личност за нея княз Асен все още беше единственият и законен наследник на Добротицовата земя. Той трябваше да живее, за да живее с него и надеждата за свобода у поробените. Докато беше жив, дори и потурчен, все още имаше надежда. Загинеше ли и той, никой друг не оставаше. Цар Фружин наистина беше цар, но някак чужд, непознат, ехо от далечна гръмотевица. Той беше само синът на Шишман. Но княз Асен беше друго. Него го познаваха, виждаха го, от плът и кости, и българска кръв. Затова не биваше да се затрие и то така, в дребна битка, да освобождава някаква болярка. Княз Асен можеше да загине само начело на велика рат, във велико сражение, като Косовската битка, та и мъртъв да дава сила на поробените, надежда, упование, както и досега споменът за Шишман вдъхваше вяра. Все го чакаше народът да излезе от пещерата, където се бе скрил да лекува седемте си рани, и да го поведе в бран за свобода.

Ако бяха по-близо корабите, толкова близо, че да се чуят, Звездена би извикала: „Остави, княже! Запази се за великата битка! Не заслужавам аз за мен да се погубваш!“

А великата битка щеше да дойде, трябваше да дойде. Чакаше я робът с тръпнещо сърце. Нали и за това ги бе събрал боилът Семир? Битката, в която щеше да се реши веднъж за винаги: кръстът или полумесецът? Когато от едната страна щяха да се наредят бранителите на Христа, а от другата — кръвожадните азиатски пълчища.

Корабите не спираха лудия си бяг. Тъпаните не заглъхваха, надзорниците вече не викаха, а само ръмжаха. Робите не пищяха, а само стенеха.

Когато най-сетне се развидели и дрезгавината на изтока преля в пурпур, Звездена видя далечния бряг и нагазилата в морския простор, грейнала в утринната позлата, Калиакренска грамада, видя белите зъбчати стени, червените покриви и устремените към небето бели минарета.

Тези минарета символи на робията! Ще бъде ли честита да доживее деня, когато над родната Калиакра няма повече да се белеят джамиите на поробителя, когато вместо азиатския напев на мюезина над Калиакра ще кънти сладостния звън на камбаните и ще приветствува победата, ще приветствува победителя, княз Асен, който ще минава през родните улици, възседнал белия си жребец, вече не турски бей, а български княз.

Много дръзки ставаха мечтите й. Това видение беше далечно, все още недостижимо. Княз Асен беше прост пират, а Звездена — робиня, на която кой знае какви мъчения е отредил насилникът.

Морето беше притихнало съвсем, както може да притихва само заран. Кръгозорът се губеше, забулен в утринните изпарения. А небето беше ясно и чисто. Слънчевата пътека заслепяваше очите. Гларусите кацаха във водата, а когато корабът отминеше, отново излитаха да го догонят.

Асен ги преследва досами Калиакра. Изостана, когато някогашната му каторга пристана до кея, а в открито море, насреща му се втурнаха други турски кораби.

Моряците подхвърлиха въжетата на робите да ги привържат към кея. После взеха да убират веслата. Двама яничара от пристанището стъпиха на борда, отвързаха девойката от мачтата и я поведоха по каменната стълба към Малката порта.

Звездена неволно хвърли поглед към робите. Голите нещастници, смазани от умора, с гърбове, нашарени от бича, бяха заспали начаса, сгърчени кой как свари върху пейките и палубата.

А наоколо светът сияеше в цялото си великолепие. Море. Небе. И раззеленена земя. Дали би могло да има другаде подобна красота? И грейналата като злато крепост…

Тя свали късно погледа си. Навръх Стражевата кула върху дълга върлина стърчеше набучена човешка глава. Пак българска глава! Господи, защо си събрал наедно толкова прелест, и толкова мъка.