Петър Бобев - Калиакра

Гларусите, които доскоро се виеха на орляци зад кърмата, един подир друг изоставаха. Следваше го само един, сякаш закачен за мачтата, опънал неподвижно криле. Накрай и той се наведе през крило, сви назад и изчезна в далечината.

Брегът беше останал далеч.

Изведнъж стражът навръх мачтата се провикна:

— Платна на кръгозора!

Асен се покатери по вантите. Острият му поглед различи, вкопчаните в боя галери. Всеки военачалник, бил той папски адмирал или прост пират, не пропуска такава сполука — когато се бият двама, той да не се възползува от поражението на единия и от победата на отслабения в боя победител, да плячкоса и победен, и победител.

Затова и той се насочи нататък. За бойно кръщение и за настървяване на момците си към плячка. Така настървени после би могъл по-лесно да ги прати срещу всеки враг. Асен, предишният Хасан бей, знаеше защо печелят победите си османците — защото търсеха плячка.

Когато ги наближи достатъчно, той ги позна. Съдбата беше събрала наедно тези, които търсеше поотделно. Опитното му око прецени кой е надделял в боя. Турците изтласкваха върху собствената им палуба отстъпващите корсари.

Ала Асен бе изучил бойните пиратски хитрости. Ако той командуваше някогашната си каторга, нямаше тъй безразсъдно да се прехвърли на вражата палуба. Ето, макар и отдалеч, той виждаше как се подреждаха на бака пиратите, как довличаха нови абордажни стълби, за да връхлетят неочаквано върху противниците си. Неколцина плиснаха сапунена вода върху палубата. Турците почнаха да се хлъзгат, да падат, да се събарят един друг. Други ги пресрещаха с кофи варно мляко. Ослепените нападатели бършеха очите си, отстъпваха, падаха извън борда. Морските разбойници щадяха хората си. Те бяха печалбари, не герои.

Асен забрави бойната си стратегия. Забрави, че бе решил да изчака, докато се изтощят взаимно, преди да им нанесе двойния си удар. Сега мислеше само едно — девойките се намираха в пиратския кораб. Затова не се колеба много. Когато се наложеше, той умееше да взема бързи решения.

Асен извика:

— Напред! С пълни весла!

Турците видяха накъде е насочен таранът му. И преди той да достигне полесражението, те се отдръпнаха върху своята палуба, издърпаха мостове и куки, измъкнаха се гузно от боя. Побягнаха с широко размахани весла.

Асен опря до борда на „Санта Агнеса“. След като беше прогонил турците, сега му предстоеше да плени капитан Николо, за да го откара в Синоп и да го продаде като роб на същия Хюсеин бег, на същия долап. Турците бяха улеснили работата му, бяха разкъсали абордажната мрежа.

Пиратите на Бранко Дугуня се приготвиха да посрещнат и новата заплаха. Те умееха да се бият добре, до смърт. Защото бяха сигурни, че за тях няма пощада. Плененият в боя обикновен войник става гребец в каторга, попада в ада, но все пак ад с надежда. За попадналия в ръцете на властта пират няма пощада. Него го бесят, разкъсват го на четири, заравят го жив в земята, изгарят го на кладата. Еднакво гонен и от сарацини, и от християни… То се знае — когато не е техен съюзник…

Внезапно Калина, която опитваше да освободи краката си от въжената примка, извика:

— Спрете! Това са приятели!

Асен се затича към нея.

— Къде е капитан Николо?

Тя го погледна в очите.

— Аз го убих. И сега Бранко Дугуня е капитан.

— А той къде е?

— Ранен. В каютата си.

Нещо в държанието й го озадачи.

— А Звездена?

Тя се поколеба. Да каже ли, да излъже ли?

— На измаелтянската каторга — отвърна девойката след кратко замисляне.

Той я гледаше, без да разбира.

— Как попадна там?

— Аз я изпратих.

Асен се задъха. Едва овладя гнева си, едва сдържа ръката си да не я удари.

— Ти… Ти… Срамувам се заради теб!

И се обърна към своите хора:

— Назад! На нашия борд! Готови за отплаване!

Тогава видя Бранко Дугуня, който се бе измъкнал от постелята и идваше насам пребледнял, с несигурна походка. Носеше нещо увито в кърпа.

Двамата се прегърнаха. Бранко му подаде вързопчето.

— Твоята чаша. За откупа.

В тоя миг Асен се сети за по-голямата цел. За Фружин За войната. За свободата… На него разчиташе и Звездена, разчитаха Боян Кръчмаря и Иван Дъба, и другите. Но разчиташе и България. Кой знае дали Семир е стигнал в Маджарско при Владислав и Фружин.

Той положи ръка на рамото му.

— Да идем в кабината ти!

И когато останаха сами, каза:

— България има само тая надежда. Сама няма сили да се отърве от злото. Единствени християните от Запад могат да й помогнат, докато не е станало съвсем късно. Най-силен там е светият отец, папата.