Петър Бобев - Калиакра

— Генуезки! — додаде вахтеният. — Търговска нава!

Всички виждаха червения кръст върху сребърното знаме, което се вееше над кърмата. Още по-добре, и „Санта Агнеса“ плаваше под същото знаме.

Бранко Дугуня нареди да вдигнат флага за преговори. И уж случайно да спуснат платнище върху надписа „Санта Агнеса“. Да го закрият. Навата се поколеба. Да спре ли, да продължи ли, като се направи, че не ги е забелязала. Срещнатата галера приличаше на търговски кораб. Ама отде да знаят какво им крои? Няма голяма разлика между търговския съд и пиратския. Само в оръжието. А то е скрито. И те, ако им паднеше по-слаб кораб, то се знае да не бъде генуезки, нямаше да се поколебаят. Важното е да се напълни трюмът — да се набере стока за продан. Няма значение купена ли е тя или плячкосана.

Генуезкият флаг ги успокои. Пък и Дугуня вече бе застанал на бака с ръце свити като рупор.

— Свещеник! — провикна се той. — Имате ли падре?

След кратко колебание на отсрещната палуба лъсна на слънцето една бръсната тонзура върху кафяво расо, сред две дузини генуезки войници с кръгли шлемове, къси сукнени камизоли, препасани с широки поясоци и увиснали на тях тежки мечове.

— Мир вам! — осени ги с кръстен знак монахът доминиканец. — Да ви споходи благословът на светата дева! За какво ви е нужна божията благодат?

Бранко извика:

— Грешен пират съм отче. Решил съм да откупя греховете си. Ще ли ми продадеш индулгенция?

При това самопризнание на отсрещния кораб настана смут. Войниците се разтичаха. Докараха бомбардата си, насочиха я срещу пиратите, стрелците опънаха куките на самострелите, други завъртяха зъбчатите колела на балистите, заредиха катапултите. Кокът и помощникът му почнаха да обливат палубата с вода, та да не се запали в боя.

Дон Рикардо изсумтя сърдито:

— Вие сте луд, капитане! Вместо да купувате глупости, хайде да им се метнем! Навярно черупката им е пълна с подправки и скъпоценности.

И взе да изброява чудесата, които можеха да се крият в дълбокия трюм:

— Индийски диаманти — като звезди, цейлонски перли — като сълзи, слонова кост — като рамената на венецианска сеньора, китайска коприна — като паяжина, карамфил — като амброзия…

Дугуня не трепна.

— Ще ми помогнете ли, отче? Ще спасите ли от Страшния съд една заблудена овца?

Доминиканецът не устоя пред това изкушение. Пиратски капитан, купувач на индулгенции — такива не се срещат много често.

Той заговори със своя капитан и скоро успя да го склони. Двата кораба се приближиха, опряха бордове. Пиратите простряха мостчето. Бранко Дугуня притича по него, коленичи и целуна ръка на монаха.

— Кажи, чадо! — подкани го доминиканецът. — Какви грехове искаш да откупиш?

— Всякакви, отче! Най-тежките!

— Добре, чадо! А какви са те: тези, които вече си извършил, или които ще извършиш в бъдеще?

— Бъдещи, отче, още неизвършени.

Божият служител поклати глава.

— Много са скъпи, чадо. Искаш от най-скъпите.

— А колко, отче?

— Триста екю, сине мой. Големи грехове скъпо се откупуват.

— Много е, отче свети! Нямам толкова.

— А колко имаш?

— Само двеста, падре. Не ми върви напоследък.

Доминиканецът го заплашваше с пръст.

— Ей, да не лъжеш, чадо! Да лъжеш божи служител — това е най-страшният грях.

Бранко кръстоса показалците си и ги целуна:

— На, честен кръст!

— Хайде, давай ги!

Бранко се обърна и дон Рикардо му подаде една торбичка. Монахът я грабна и отнесе в каютата си. Проверил жълтиците два пъти (пирати са това — може и да те измамят), той се върна с един свит пергамент. И му го подаде.

— Пази я чадо! И нека светата майка те закриля! Отсега тя ти е застъпница пред божия съд.

Бранко я пое, целувайки ръка на божия търговец.

— За всички ли грехове опрощава, отче? И за най-страшните ли?

— За всички, каквито си помислиш…

Тогава пиратският капитан изведнъж се промени, вдигна пергамента да го видят всички и извика:

— Напред, соколи! Светата майка е с нас!

Преди генуезците да се опомнят, скритите въоръжени до зъби пирати се прехвърлиха на тяхната палуба. Те сякаш извираха иззад фалшборда и надстройките, измъкваха се откъм кърмата, просваха стълби, катереха се с абордажните секири, като ги забиваха в дървената обшивка на корпуса. Надуваха рогове, удряха тъпани. Дрънчаха с мечове по щитовете. Крещяха диво. Такива бяха пиратските нрави. Те не искаха да се бият, искаха само да сплашат жертвата. Нападателите разкъсаха редиците на генуезците, пръснаха ги в безреда. Така изненадани повечето не устояха, хвърлиха оръжие. Само бомбардирът им не изгуби самообладание. Той запали фитила. Бранко се хвърли да го изтръгне, но закъсня. Взривът избухна. Ядрото излетя и улучи гротмачтата. Когато димът се разсея, всички видяха как тя се наклони и се сгромоляса, като преби двама гребци.