Петър Бобев - Калиакра

Бурното море го измори повече, отколкото предвиждаше. Наложи му се няколко пъти да ляга, върху меха, за да си поеме дъх. И все пак волята надделя. По тъмно той наближи носа, който с всяко гребване нарастваше пред очите му, надигаше се отгоре му черен и заплашителен. Плувецът се тъкмеше да мине през тайния проход, от Аязмото. И все пак, за всеки случай, имаше и друг план. Наближил скалата, той отстъпи назад. Пред Аязмото гореше огън, яничарите бяха решили да се постоплят и да си опекат риба.

Асен сви надясно. Помнеше добре мястото, макар че беше под водата. Ето го. Той пое дълбоко въздух и се гмурна. Сега това съвсем не беше леко. Мехът го дърпаше нагоре със страшна сила. Ала гмурецът успя, да я преодолее. Намъкна се в подводния отвор и скоро се озова в пещерата.

Тоя път не се колеба много, не се лута. Помнеше къде бе минал. При това носеше огниво и свещ. Без да се оглежда, без дори да види несметното богатство, което го обкръжаваше, той забърза нагоре. Отмести каменната врата в края на тясното стълбище, провря се под нея и я върна пак на мястото й. Прекоси равния тунел, който завършваше над бездната, и се намъкна в каменната делва, която му бе служила за затвор. През цялото време потискан смут стягаше душата му — ами ако е зазидана? Но не, не беше! Изоставена, празна.

Асен облече протърканото расо, нахлузи качулката върху главата си и взе дрънкалката в ръка. После опря гръб в тежката плоча и напрегна мускули. Плочата поддаде, отлепи се. Той я подхлъзна настрани и се измъкна горе, в тъмничния коридор. Подпря я така, че когато се върне, лесно да я блъсне на мястото й, да затисне отвора, да заличи следите.

И вече се бе запътил нататък, към общите килии, когато видя първия тъмничар. Той бе застанал пред него, подпрян с една ръка за стената, под светещото лоениче, изтървал ятагана си, със зяпнала уста и ококорени очи. Това беше извън всяка мярка. Та нали казаха, че Прокажения е убит? Оставили го мъртъв на брега. Пак ли бе оживял? И колко пъти щеше да оживява? Безсмъртен ли беше, както шушукаха? На всичко отгоре как беше проникнал в подземието, където пиле не можеше да прехвръкне?

Всички тези въпроси се превъртяха в главата му само за миг и сковаха волята, ръцете и гърлото му. Но този миг беше достатъчен за Асен да стовари върху главата му тежката хлопка и да го обезвреди. После притича по коридора към женската килия. Пред нея стоеше, по-право дремеше, друг пазач. Той отвори очи, но отначало не разбра буден ли е или още сънува глупавия си сън. Та какво ще дири в зандана Прокажения?

Асен прекъсна недоуменията му с един удар. Вдигна резето и влезе в килията.

В дъното, свита сред купчина слама като вързоп дрехи, лежеше жена.

— Звездена! — прошепна той. — Бързо!

Тя го гледаше слисана. Какво искаше от нея Прокажения?

— Аз съм, Асен — прошепна той. — Не се бави!

Несдържала порива си, девойката хвана ръцете му и притисна глава в лицето му.

— Асене, знаех!

Овладя се бързо, не би трябвало да се издава.

— Княже! — поправи се тя глухо.

— Тръгвай с мен, Звездено!

Тя се изправи, но залитна. След като бе прерязала вените си, беше изгубила сили. Той я вдигна на ръце и я понесе. Болярката беше дребна девойка, но сега, тъй отслабнала, беше олекнала като дете.

— А другите? — спря го внезапно Звездена. — Ще ги оставим ли?

— Дори не съм и помислял! Ще вземем и тях!

Тъй натоварен, достигна съседната врата. Пазач нямаше отвън, но отвътре дочу приглушен разговор. Той отвори. Нещастниците дълго не искаха да повярват, че е дошъл часът на свободата им, а когато разбраха, те скочиха да го прегръщат.

Той се изтръгна от обятията им.

— Няма време! Бързо подире ми!

И ги поведе.

Само Кадъ Мустафа остана. Отказа:

— Няма път за мене, божи хора. Къде да се дяна? При френките ли? Що ще диря там? За нийде не съм — ни за отсам, ни за оттатък. Само за джендема. Зарежете ме!

И те, макар и без желание, го оставиха. Забързаха по криволичещото подземие. Не видяха, че Бальо Купеца се бе отклонил от дружината. Достигнаха отвора. Скочил вече в дупката, Асен посягаше да поеме девойката, когато Бальо ги догони с писък:

— Бягайте, турците!

И наистина, подире му тичаха с размахани ятагани цяла десетка яничари.

Боян Кръчмаря се спря. Другарите му нямаше да избягат, ако някой не задържеше турците. Някой трябваше да се пожертвува. Но кой да бъде? Кой беше длъжен да стори това, кой беше длъжен да изкупи греха си? Чия дъщеря ги бе предала? Кой баща беше довършил издайничеството на дъщеря си? Той се озърна. Видя изтървания меч на проснатия в безсъзнание страж. Грабна го и го развъртя. Развъртя го тъй, както някога, на младини, бе сякъл с него из Балкана. Сега пак с него трябваше да измие позора.