Петър Бобев - Калиакра

Дон Рикардо добави:

— Вие имате цел. Хубаво е да имаш цел. Но постигнеш ли я — пак губиш. Губиш целта в живота. Аз също имах някаква цел: да убия дон Мигуел и инквизитора, които ме опропастиха. И я постигнах. Отмъстих си, прекарах ги през божия съд — през огън, да проверя като тях дали са били праведни. Не оцеляха… И аз пак изгубих, изгубих целта на живота си…

Калина не го доизслуша. Не й се щеше повече да слуша друга горчилка, да притуря чужда горчилка към своята. Прибра се в каютата при ранения.

Навън неусетно притъмня. След вечеря свободните от вахта матроси се събраха на задната палуба. Гребците отдавна бяха заспали.

Тъпанът беше затихнал. Затова те, волните пирати, можеха да си побъбрят преди сън. Нов ред имаше при Дугуня, не като при капитан Николо.

Отначало Калина не ги слушаше, потисната от своята мъка. После неусетно даде ухо. Това бяха все морски вълци, видели и патили. Че за какво ли не говориха тая вечер — кое видели, кое само подочули.

Както изглежда, най-много знаеше въжарят:

— Нали сте чували за Индия? Там е ходил Марко Поло от Венеция. И Фра Одорико. Та те написали книги и някои са ги чели. Там живеела птицата „рок“. Толкова била голяма, че носела на малките „рокчета“ в гнездото си цели слонове.

— А какво е слон? — запита някой.

— И слонът живее в Индия. Един слон тежи колкото десет бика. Рогата му не са на челото, като на нашите бикове, а — в устата. Ръката му пък излиза от носа.

Никой не помисляше да се засмее. Всички бяха чували — Индия е страна на чудесата.

— Там се срещал и единорогът. Той набучвал по няколко слона на рога си, като шишчета.

— Ей! — възкликнаха слушателите. — Едно шишче десет бика!

— Имало и истински дракони, не само нарисувани по черквите като у нас. Те на нищо не приличат. Един абат донесе малко драконче, изсушено, както изсъхват изхвърлените на брега морски звезди… Какво знаем ние? Имало змии с еленови рога…

Втори не можа да се стърпи. Прекъсна го:

— Аз пък съм слушал друго. За страната на свети Тома. Там живеели джуджета високи една педя и редом с тях великани колкото кулата в Пиза…

Трети превари и него. Всеки искаше да покаже какво знае.

— Отвъд Джебел Тарук, Херкулесовите стълбове, почва морето Океан. Там плували морски змии дълги повече от миля. Гълтали цели кораби наведнъж. Имало и костенурки като острови, които изплували от дъното през пет века. А най-страшното било друго — морските плъхове. Докато се обърне веднъж пясъчният часовник, те можели да прегризат и най-здравия корпус. Да те пратят по дяволите…

Главата на Калина се замая от всичко, което чуваше. Какво знаеше тя, клетата, освен Калиакра, освен кръчмата и робията?

А моряците, веднъж развързали езиците, не спираха. Някой подхвана нов разказ:

— В морето Океан имало едни острови, плаващи острови. Днес ги има — утре ги няма. Островите на свети Брандан. Там нямало такива чудовища, ама хората били съвсем различни от нас. На едни от тях ушите били толкова големи, че като спели, се завивали с тях като с одеяла. Други били еднокраки, ама си ходели спокойно без патерици. Трети пък — с много крака, като октоподи. Имало и двуглавци…

— А пък в земята на свети Йоан хората били като нас. Само дърветата им били различни от нашите. Едни давали едновременно мед, вино и вълна, по други пък растели риби със златни зъби. Имало и такива, които вместо круши и ябълки раждали мъже и жени, свързани за клоните с пъпните си върви…

При всяко ново чудо присъствуващите изказваха шумно удивлението си. Ала най-невероятно им се видя туй, що им разправи корабният платнар:

— Ще ви кажа нещо, което сам, с очите си съм го видял. Не като вас — чули-недочули. Ходил съм. Далече на изток има град Баку. Хората там изцеждат масло не от маслините, а от земята. От черната пръст. Това масло се казва „нафт“. Хората си светят с него, правят разни магически лекарства…

В това време Бранко простена, Калина се надвеси да оправи възглавницата му.

— Вода! — прошепна той.

Тя му поднесе билковата отвара, която бе оставил бръснарят.

След малко той пак отвори очи. Усети люлеенето на кораба.

— Къде сме?

— На път — отвърна глухо Калина.

— За къде?

Тя стисна устни. Отдавна бе потискала волята и чувствата си.

Повече не можеше да се сдържа. Зари лице в одеялото му и се разрида:

— Бранко, не ми се сърди! Моля те! Не мога без него!

Той знаеше за кого говори тя. Притвори отново клепачи, сякаш пак се унесе в треската. Мина много време, преди да й отвърне все тъй като насън: