Петър Бобев - Калиакра

Асен се събуди от ритника на тъмничаря. Приседна в сламата с опрян гръб в каменната стена. Примига, заслепен от факлата.

През ниската вратичка се провря моллата хаджи Махмуд. Асен го изгледа под вежди, без да поздрави, без да му стори темане, както подобава на всеки правоверен.

Моллата направи знак и пазачът веднага излезе, остави ги сами.

Хаджи Махмуд приклекна насреща му, загледа го топло и съчувствено.

— Мерхаба, Хасан бей! — въздъхна той. — Каква стана тя, Хасане? Какво ни бил писал аллах?

— Не аллах, ходжа! — отвърна тихо Асен. Винаги бе уважавал почтения духовник. — Писа го Евнух бей, кръвопиецът!

— Недей, приятелю! — пресече го моллата. — Не гневи аллаха, не гневи падишаха, който е наместник на аллаха, не гневи бея, който е наместник на падишаха!

Асен го прекъсна:

— Кажи, хаджи! За какво си дошъл? Че нали знаеш, време ми е да се запътя към джендема.

— Откажи се от сербезлъка, Хасане! — поклони се моллата. — Ислям значи покорство. Покори се на аллаха! Помоли го да ти прости!

Осъденият поклати глава.

— За какво да му се моля, хаджи? Не разчитам аз ни на аллаха, ни на Мохамеда, защото те ме убиват. Вашият аллах ме убива. И народа ми убива.

Хаджи Махмуд сложи пръст на устните си:

— Мълчи, Хасане! Ако някой чуе богохулствата ти, и мен ще набучат на кола, дето съм ги слушал. У бея прошка няма.

— Тогава иди си, хаджи! Нека се разделим, да се запомним с добро!

Моллата все не ставаше.

— Хасане! — реши се той накрая. — Идвам и за друго. Провожда ме Али бей. Трудна заръка, ала няма как. Друго не остава — ще те набучи на кола. Ей тъй за нищо зян ще станеш.

— Знам!

— Заръча ми беят, знаел си нещо — алтън пещера!

Асен изтръпна. Откъде пък бе научил? На двамина беше известно само освен на Асена: Бранко и Семир. Кой ли бе станал издайник?

Моллата додаде:

— Туй иска беят. Ако му кажеш къде е, жив и здрав ще се отпусне.

Асен премисляше трескаво. Стиснатите му челюсти почти изскърцаха:

— Слушай, хаджи! Кажи томува, що те е пратил, така! Не се продава княз Асен Добруджаоглу. Не иска такваз дена за своята кожа. Не са негови алтъните — за народа ги е нарекъл, за свободата му. Няма да ги даде на народен изедник, силата му да укрепва!

Хаджи Махмуд се приведе още по-ниско:

— Смири се, Хасан бей! Тоз народ няма да види свобода. Дето е стигнал байракът на Пророка, назад няма да се върне, все напред ще върви. Уварди си младия живот! Не се затривай, Хасане!

Асен не го доизслуша.

— Хаджи! — рече той. — Кажи му що съм ти поръчал. И не ме споменавай със зло! Иди си, хаджи!

Моллата разбра. Надигна се с въздишка и на прага се обърна.

— Все туй се чудя — как надвихме тоя народ, как надвихме таквиз челик мъже?

И излезе.

Асен отново се сви в плявата. Сега вече сънят не идваше, разгонван от ужаса и страха, както ястреб разгонва орляк гълъби. Една е смъртта в боя, когато и ти имаш сабя и здрава ръка, друга — така, като добиче в кланница.

Вратата отново се отвори. Тъмничарят пропусна да влезе втори посетител. Беше поп Ставрос.

— Бог да бди над тебе, Асене! — благослови той.

Асен настръхна. Още не бе забравил: отрече се тогава поп Ставрос от общото дело и както говореха хората, продължил от амвона да поучава народа на боязън и покорство. Божието богу, кесаревото кесарю. А нали тъкмо туй целеше и Евнух бей: боязън и покорство?

Не отвърна на благослова му. Загледа го със свити вежди. Досещаше се какво ще му каже попът. Уж за причастие е изпратен, а то, и той да поразпита за съкровището.

Поп Ставрос се наведе и пошепна, задъхан от вълнение:

— Праща ме беят.

— Знам! — сряза го Асен. — За златото, нали?

— За него, чадо! Уж да те причестя, а то да те подмамя. Божем християнин, да кажеш пред смъртта си къде е богатството. Нали няма да го отнесеш на оня свят? Пък аз уж да го кажа на крал Владислав.

— Мръсна лисица! — изхриптя затворникът.

Внезапно поп Ставрос свали расото си, метна го на раменете му, нахлупи му калимавката си.

— Стани, княже! — рече той. — И бягай с моите одежди! Горе, на Лобната кула, в ъгъла, съм скрил въжето. Спусни се с него!

Асен не можеше да повярва:

— А ти, отче?

Поп Ставрос не отговори направо:

— Владислав Ягело с цар Фружин и Янкул воевода са минали Туна при Оршова. Бързат насам. Кръстоносен поход! Превзели Флорентин. И Белград. И Северин. С много рицари, бомбарди и чешки коли.

— Накъде отиват? — промълви слисан Асен.

— В Българско, ама къде точно, не зная. Скъсали договора със султана, що го подписа в Сегед Балтаоглу.