Петър Бобев - Калиакра

Сред свитата на адмирала Бранко зърна случайно едно познато лице — Алдо Аскони, когото бе видял в кабинета на кардинал-канцлера във Ватикана. Но преди да му направи знак, абатът изчезна в множеството.

Адмиралът продължаваше да му обяснява търпеливо, доволен от себе си и от своята убедителност:

— Допускате ли, че тези азиатски пълчища ще устоят срещу рицарите на Владислав? Ако не ги бях пуснал, безсъмнено кралят щеше да очисти по-лесно полуострова. Но главната сила на Мурад щеше да се запази тук, в Анадола, в дома му. И утре пак щеше да нахлуе. А така, във враждебна страна, с лош подвоз, без злато, султанът ще загуби войната. В това не се съмнявайте! Ще бъде сразена главната сарацинска мощ. И тогава пътищата ни през Проливите ще станат сигурни, незастрашавани от капризите на тези варвари.

Бранко слушаше думите му, занемял пред логиката на коварството. Нямаше съмнение, попаднал бе, както казваше дон Рикардо, сред голямата игра, която се играеше в света, в средището на борбата за световните търговски пътища, в тая борба, където няма морал, където всичко се цени според печалбата, и където пред цената на златото се обезценяват простите човешки норми за добро и зло, за чест и низост.

— Ваша светлост! — промълви той с пресъхнали устни. — Негово преосвещенство ви моли да му изпратите вашия отговор.

— Чрез вас ли, месер Бранко?

— Не, по друг начин. Аз ви моля да ме пуснете към, България!

Адмиралът даде съгласието си:

— Щастливо плазане, месер! Считам се задължен да ви поздравя за смелостта да стигнете дотук! И ви благодаря за посланието на Негово преосвещенство!

Вече на своя кораб, Бранко не можа да сдържи гнева си.

— Тия продават християнския свят! — почти изплака той, пред помощника си и пред девойката.

Дон Рикардо поклати глава.

— Говорили сме често, капитане. Всичко е все заради тия Проливи. Заради търговския път с Изтока. Кой да го владее…

— Не виждат ли, че иде и техният ред?

— А вие: сърби, българи, гърци? Не насъсквахте ли и вие турските орди срещу всеки от съседите си?

— Ние нямахме пример.

— Никой не се поучава от историята. Всеки смята, че за него историята няма да се повтори.

Той се замисли малко, преди да добави:

— Това не им е за пръв път. Когато преди двадесетина години Византия опита да отслаби Мурада със съперника му Лъже Мустафа, пак те, генуезците, превозиха султанската войска, та да смаже размирника. Кому не е известно, че все заради злато доставят и на Египет оръжия, кораби и всичко, което му е нужно за войната срещу кръста. Та те им продават и деца християнчета за попълване редовете на мамелюците. Защо се чудите на това, което става днес? То е малък ход в голямата игра. Генуа изтръпва, като си представи, че Владислав би могъл да стигне Босфора. Една мощна Унгария ще затвори Проливите за генуезката търговия. На тези брегове трябва да живуркат хилави държавици. А Владислав, дори ако победи султана, ще бъде тъй изтощен, че няма вече да заплашва никого. Във всички случаи Генуа ще преговаря с отслабен владетел на Проливите. Все същото ще бъде и ако победи Мурад. Сигурен съм и в друго — че бомбардите, с които турците ни обстрелваха, са купени пак от генуезците, пак срещу злато…

Боилът Семир, един от малцината благородници в свитата на цар Фружин, го бе последвал и в похода му с крал Владислав. Следвал го бе от Унгария, където му бе съобщил за Асеновото съкровище, до Оршова, Видин и? Никопол.

И ето го! Той стоеше сред лагера на кръстоносците и гледаше пред себе си обсадения град, откъдето само преди няколко месеца го бе спасил с риск за живота си рибарят Смил. Върху каменните му стени турците бяха наковали дървените скели и ги бяха обшили с кожи за защита от гюлетата на балистите и бомбардите. Бяха натъкмили своите метателни машини, големите казани за вряло масло, навесите срещу запалителните стрели. Яничарите бяха запълнили терасите на стените като мравки, а шлемовете и броните им блестяха ослепително под слънчевите лъчи.

Долу, отвъд рова с вода, на катапултен изстрел, бяха свили обръча си обсадителите. Наредени бяха на изходните си позиции стенобитните машини, костенурките с оловните тарани за разбиване порти и стени, подвижните дървени кули с готовите за прехвърляне върху стените мостове, дългите стълби. От другата страна пък, откъм платото, бяха строени в полукръг бойните коли на чехите, готови да осуетят всеки опит за нападение в тил. По средата се белееха разпънатите палатки на кръстоносците. Там редом с тях бяха и коневръзите, на които потръпваха и цвилеха нетърпеливо тежките рицарски коне. Навред в тесните междини на това струпване се тълпяха хора: рицари и оръженосци, стрелци и коняри, свещеници и навързани с вериги пленници, които сечаха дърва за огньовете, копаеха ровове преместваха на нови позиции бойните машини. Войскарите стягаха оръжията си, кърпеха се, превързваха раните си, играеха на зарове или дремеха, затоплени от случайно проблясналото през облачната завеса слънце.