Петър Бобев - Калиакра

Той се озърна. Изведнъж заговори по свойски:

— Чух, че тук, в Никопол, има някаква гледачка. Секуза й викат. Всичко познавала. И туй, що е било. И дето, освен теб, никой друг го не знае. И онуй, дето има да става, дето освен бог друг го не знае. Ще ми се от нея поука да взема. Да ми гледа, да ми каже какво ми е отредила съдбата, та да не се блъскам против нея.

Владислав вирна чело.

— Аз пък не ща ни предсказателки, ни астролози! Не ща да знам бъдещето си! Стигат ми моите предчувствия, откак сме тръгнали. Стигат ми лошите вести от Полско: и битките по Силезийската граница, и кавгите с Тевтонския орден, и татарските набези, и споровете с Литва, и надигащите се шляхтичи…

Кардинал Юлиян даде знак на адютанта си. И той притича нанякъде. Върна се скоро с двама войника, които водеха старата гледачка. Секуза пристъпваше уморено с впит в земята поглед, примирена. Още първия ден хората на кардинала я бяха заловили. Щяха да я съдят за магьосничество. А Секуза беше слушала как свършва такъв съд — на кладата. Очакваше с вледенено сърце съдилището и присъдата.

Затова остана тъй учудена, когато Влад Дракула я запита:

— Ще ми гледаш ли, Секузо? Ще ми разкриеш ли бъдещето?

Тя вдигна безучастно очи. И в тях пролича цялата й безнадеждност.

— Да ти гледам, болярино! Защо не? С тая дарба ме е сподобил бог. За добро ли, за зло ли, болярино! Кой е властен да разкрие божата замисъл?

Тя се озърна:

— Къде искаш, болярино? На скришно ли? Или пред всички?

— Нямам нищо скришно, бабо. Гледай ми пред всички!

Тогава тя се обърна към стражите си:

— Донесете ми от дома бакъреното менче! Изписаното, кованото. Налейте го с чиста водица! От Самодивското кладенче.

Когато задъханите от бързане войници донесоха медника, тя го положи грижливо пред себе си, клекна и впери поглед в него, притиснала с палци слепите си очи. Устните й зашепнаха неразбрани заклинания, главата й се замята наляво-надясно. Краищата на разпуснатата й черна забрадка се разлюляха като врански крила. Очите й се окръгляваха, изпъкваха, сякаш напираха да изскочат от орбитите си, с разширени зеници, блеснали диво и зловещо.

— Виждам, виждам! — зашепнаха посивелите й устни, между които бе избликнала пяна. — Аз виждам, болярино! Виждам голяма битка, грозна рат. И люде. Челяк до челяка. Юнак до юнака. И копия, и мечове. И стягове — с кръстове, с полумесец. Кон с кон се блъскат, щит с щит, гърди с гърди. Кръв се лее, потоци от кръв. Поток към потока — цяла кървава река. И натъркаляни глави по земята. Като калдъръм.

Тя млъкна да си поеме дъх, без да откъсва очи от котлето. После отново заговори с кресливия си старешки глас:

— И още нещо виждам, болярино. Един млад крал убит! И главата му набучена на копие! Людете с кръстовете бягат. Пръскат се. И леш, леш. И начупени мечове. И захвърлени щитове. Не ходи там, болярино! Ако милееш за невеста, за челяд… Не ходи…

Очите й се обърнаха, бялнаха се като ослепени. Пяната в устата я задави. Тя захъхри, посиня и изведнъж се гътна възнак.

Семир неволно погледна към краля. Видя го изпънат като вкаменен, с побеляло като платно лице, изгубило последната си капка кръв.

И все пак Владислав беше роден крал. Той надделя ужаса си. Дори запита дръзко:

— Е, войводо? Какво ще отговорите след тая прокоба?

Пребледнял беше и Дракула.

— Какво да ви кажа? Всички чухте отговора на съдбата. Няма да дойда, кралю. Ала туй, що съм обещал, ще изпълня. Оставям ви пет хиляди конника.

Замълча за малко. И добави:

— Аз пак ви казвам. Млад сте, ваше величество. Имате време за подвизи. Върнете се, дорде не е станало късно. Наберете нови сили!

Владислав отвърна:

— Мълчете, Дракула! Аз ще вървя! Дори срещу гибелта си! Клетва съм дал — пред бога, пред рицарската си чест.

В туй време предсказателката бе почнала да идва на себе си. Надигнала се бе, приседнала, с присвити колене, върху които бе опряла сбръчканото си, изпосталяло лице с още неугасналите безумни очи.

Тогава Семир си припомни. Припомни си оная страшна нощ преди няколко месеца, когато се бе приютил ранен и трескав в колибата на рибаря. Спомни си приведеното над леглото му старешко лице. И я позна. Това беше билярката, която го излекува и го предаде. Тя беше, никоя друга.

Семир изпрати един войник да повика веднага телохранителя му.

— Смиле, тая ли е? — запита той.

Някогашният рибар кимна:

— Тя!

И докато царедворците стояха зашеметени от грозното пророчество, Семир пристъпи напред.

— Я ме погледни! — рече той сурово. — Хубаво ме погледни! Спомняш ли си кой съм аз? И какво зная?