Петър Бобев - Калиакра

Бранко знаеше. И сега тя навярно пак плаче. Пак се моли на Богородица да й прости, да я напъти. Той познаваше кога е плакала. Влюбените му очи откриваха и най-леката диря от засъхнала сълза.

Девойката не казваше нищо, пред другите и пред него мълчеше, показваше се твърда и безчувствена. И затова Бранко я обикваше още повече.

Внезапно той трепна. Стори му се, че дочу слаб плисък. Изскочи на палубата, погледна през борда. Сред вълните му се мерна едно малко буре, което бавно идеше назад, понесено от повърхностното течение на Босфора. Друг път само би махнал с ръка, но сега, в близост опасната генуезка ескадра, това събуди подозренията му.

— Спуснете лодка! — обърна се той към помощника си Дон Рикардо предаде нареждането му. Двама моряка се отправиха подир буренцето, прехвърлиха го в лодката и го отнесоха на палубата.

Бранко го ритна. И то издрънча празно.

Кормчията сбра екипажа.

— Кой го хвърли? — запита той.

Майстор Андреа излезе напред.

— Ама за него ли беше тоя шум? Аз помислих, че ни напада цялата сарацинска флота!

— Кой го хвърли? — повтори въпроса капитана.

— Аз, месер капитан! — отвърна дърводелецът.

— Защо?

Той се засмя:

— Искате да ми вземете занаята! Виждам. Но ще ви го кажа. Запомнете всички! Такива бурета трябва да се махат. Дъгите му са проядени от червеи. И не само то вече не става за работа, ами от него червеите се прехвърлят на здравите бурета. Затуй…

Бранко се бе поразколебал в предчувствието си. Готов беше да го ритне обратно в морето, когато дон Рикардо го спря.

— Месер Андреа, разглобете го!

— Разглобете го сам! — сопна се дърводелецът. — Аз имам и по-важни занимания.

Дон Рикардо взе един боздуган и с един удар разби бурето. Дъгите и обръчите му се разпиляха. И между тях се показа някакъв пергаментов свитък.

Бранко се наведе да го вземе.

— Порка мизерия! — изхриптя майстор Андреа, грабна го от ръцете му и скочи в морето.

Пиратите наведоха факлите през борда. Стори им се само, че главата му се мерна на петдесетина крачки от кораба, но преди те да отправят натам стрелите си, пак се скри под водата. Личеше си, беше отличен плувец. Ниреше като делфин.

Спуснаха лодка с петима от най-добрите мерачи. Кръжиха наоколо половин час. Най-сетне се прибраха.

А в това време майстор Андреа, успял да ги подмами на изток от кораба, сега гребеше бързо към западния бряг. Да преплува Босфора за него беше играчка — все едно речица. Би могъл с плуване да се върне направо при генуезката флота. Предпочете другия път, защото усети, че измръзва. Това не беше топлото Тирентско море. За да не се скове от студ, излезе на брега. Покатери се върху една скала и оттам се спусна по някаква едва видима пътека. Затича се не толкова от бързане, колкото да се сгрее.

Бреговете бяха турски. Но той не се боеше от това. Сега турците се смятаха генуезки съюзници. Не бяха забравили кой ги бе превозил през пролива. Нямаше да се задяват с един генуезец, и то довереник на славния кардинал Доминико Аскони. Дори да станеше нужда, за него щеше да се застъпи и абат Алдо Аскони, който сега командуваше една от галерите край Румелихисар. Абат Алдо беше изпратен от кардинала за командир на ескадрата, която трябваше да проследи отдалеч кораба на Бранко Дугуня до срещата му с княз Асен. Тежка беше задача на Алдо Аскони. Ако видеше тоя български княз, абатът трябваше на всяка цена да го убеди, та да му предаде златото. Ако ще би за убеждаването да приложеше всички тайни на светата инквизиция. Бранко рано или късно щеше да ги отведе на целта. А дори той да не държеше много за такава среща, огнеоката красавица щеше да го принуди.

Жалко, че го разкриха тъй рано. Намаляваше наградата му. Но станалото — станало. Неговото занятие беше пълно с изненади и поврати. Кое е било за добро, кое за зло — разбираш след години. А синьор Алдо вече можеше да довърши задачата си и без Андреа.

Много късно мнимият дърводелец видя нападателите, които се метнаха на гърба му. Преди той да извика, те вече бяха извили ръцете му и ги овързваха здраво. Изучили се бяха добре в лова на роби из опожарена Тракия.

Дълго им крещя Андреа, дълго ги заплашва. А те, сякаш глухонеми, не му отвръщаха ни думица. Цял час го влачиха в тъмнината по тесни пътеки, стръмни урви и каменисти сипеи, докато накрай достигнаха осветения от пламнали огньове турски бивак. Вкараха го направо в най-просторната шатра, пред която караулеха яничари с копия с окачени по тях три конски опашки — знак за високия сан на сердара, що я обитаваше. Вътре седеше с кръстосани нозе върху червен килим чернобрад турчин в разкошно облекло.