Петър Бобев - Калиакра

Внезапно откъм полето долетя на запенен кон, облечен в броня, вестоносец. Скочи от седлото и се поклони.

— Ваше величество, през Дунава преминава влашкият воевода с кавалерията си.

Смръщеното лице на младия крал в миг се разведри. Грейна в усмивка.

— Аз пък помислих, че се е отказал!

Той се изправи.

— Драги Янош, идете да го посрещнете! Всеки съюзник трябва да получи почестите, които заслужава!

Ян Хунияд се метна на седлото, пъргав като младеж, и препусна към реката. Другите останаха пред кралската палатка да го изчакат.

Крал Владислав пак се обърна към българския цар:

— Ето и Влад Дракула дойде! Нужно ли е да обсаждаме повече Никопол? Да губим време?

— Аз смятам, не! — отвърна Фружин. — Никопол с костелив орех. Не току-тъй баща ми потърси два пъти убежище зад яките му стени. Неслучайно и Сигизмунд тук пречупи меча си. Отдавна беше то, половин век изтече оттогава. Но Никопол си остава все същата непревзимаема твърдини.

В разговора се намеси и кардинал Чезарини:

— Но как? Да оставим вража крепост в тила си?

— Яка е крепостта, Ваше преосвещенство, не гарнизонът й. Без крепостта, на открито, войската й няма сила. Ето и Мехмед Фирузбейоглу, беят на Никопол, колко пъти опитва да ни удари в гръб и все го разгонваме. Силата му е зад стените. Понякога е потребно да се учим и от враговете. Погледнете турците! Заобиколиха Цариград. И нехаят, че имат в гърба си крепост къде-къде по-могъща от Никопол.

Кардиналът се усмихна:

— Вярно е, цезар Фружине. Знаете винаги как да отговорите. Неслучайно император Сигизмунд все вас пращаше кога има трудни преговори да се водят, упорити съюзници да се печелят.

Докато траеше този разговор, в лагера навлезе, посрещната с тържествуващи викове, леката конница на влашкия войвода, развяла знамената на Дракуловия род с изшити по тях литнали дракони. Тя остана на определения й сектор. Ездачите наскачаха от седлата, заразпъваха палатки, навързаха до тях конете си. А Влад Дракула се запъти пеша към кралската палатка, сподирен от телохранителите и свитата си.

Владислав Ягело стана да го посрещне. Прегърна го насред път и го покани да седне.

— Починете си, войводо, след тежкия преход!

Влад Дракула се отпусна върху поднесения стол.

— Както виждате, дойдох! — рече той. — Сега да поговорим какво ще вършим!

Владислав се усмихна пресилено:

— Ще бием сарацините!

Подсмихна се хитро и Дракула:

— Трудно ще ги бием, ваше величество! Гледам лагера, гледам войската ви. Малка е, кралю. Султанът ходи на лов с по-голяма свита.

Лицето на Владислав помръкна.

— Нима сравнявате моите рицари с турските пълчища? Всеки рицар се равнява на петдесет яничара.

Влад възрази упорито:

— С тия пълчища агарянците стигнаха до Белграда. С тези пълчища бият всички ни наред. Та и аз две години пленник бях в Галиполи със синовете си. Видях силата им. По-добре се върнете! За по-добри времена, когато сберете повече юнаци!

— Не! — поклати глава Владислав като обречен. — За мен връщане няма! В този поход съм заложил и чест, и корона!

Кардинал Чезарини побърза да отклони разговора, който заплашваше да прерасне в спор; разговор, който засягаше най-болезнения въпрос за краля — малобройността на армията му.

А заради това бяха, виновни и унгарските, и полските благородници, които не бяха намерили изгода за себе си в този поход.

— Докато стигнем Хелеспонта — рече кардиналът, — в нашите редове ще се влеят още хиляди и хиляди бойци.

Дракула поклати глава:

— Вече все по-малко и по-малко се отзовават на повика ни. Напатиха се хората. Тая пролет Мурад хан изкла всички, които ви помагаха зимъска.

Юлиан Чезарини отвърна вместо краля:

— Тази зима беше едно, сега е друго!

— Сега войската ви е още по-малка.

— Нали затова разчитаме и на вас: на Влад Дракула и на Бранковичите.

— На Бранковича не разчитайте! Оплете си той кошницата със Сегедския мир. Защо да си пари повече пръстите?

— А вие, Дракула? — прекъсна го Владислав. — Какво можем да очакваме от вас? Помислете! Ако не им помогнете и Мурад ни надвие, първата държава, която ще помете, ще бъде вашата.

— А ако ви помогна, и той пак ни бие, не само държавата ми ще помете, ами от мене и от поколението ми; помен няма да остане.

Крал Владислав сви устни. Лицето му почервеня. Млад беше той, лесно кипваше.

— Аз чакам отговор, Дракула! С нас или против нас?

Влад се надигна.

— Още няма да отговоря окончателно. Ще кажа само туй — ако бях против вас, нямаше да съм тук сега.