Петър Бобев - Калиакра

— Били ли сте там, дон Рикардо?

— Бил съм, мадона. И разбирам защо заради него латинците се отказаха от клетвата си да освобождават Божия гроб; защо и османлиите с такава стръв дебнат кога ще ми падне в ръцете.

Бранко поклати тъжно глава:

— Константинопол загива. Туй знам аз — той е една отсечена глава на мъртъв великан. Наистина глава с най-скъпоценната корона, но без тяло, което да я движи, да я храни, да й дава живот.

Калина гледаше възхитена полазилите по хълмовете назъбени стени, опасали града с няколко каменни огърлици, високите кули с тесните процепи-бойници, тежките железни порти и наредените зад тях в замайващо великолепие дворци и черкви с високи звънарници и позлатени кубета.

Бранко й ги сочеше с ръка:

— Вселенската църква „Света София“, катедралата на Юстиниана, Влахернският дворец, Хиподромът!

Дон Рикардо промълви зад гърба му:

— И всичко туй, цялото това великолепие, съществува да прославя паметта на основателя си, светия император Константин, който заклал собствения си син, удушил жена си и дванадесетгодишния си племенник; който хвърлял пленниците си да бъдат разкъсвани пред очите му от хищници; който пред смъртта си се къпел в кръвта на пеленачета, за да се подмлади. И който въвел християнството като официална религия в империята си. И така от утеха на робите го превърнал в бич за робите.

Дугуня подметна през рамо:

— Ясно ми е защо сте имали разногласия с инквизицията!

При тоя намек кормчията неволно млъкна.

Като кристален меч се бе промъкнал дълбоко в сушата Златният рог, преграден с желязна верига против вражите кораби. А отвъд него надигаше мощните си укрепления генуезката Пера.

— Наричат я Генуа на Босфора — обади се пак дон Рикардо. — Като бръшлян е обвила умиращия град, готова да заеме мястото му.

Пера изостана назад. Галерата навлезе в Босфора, но спря, щом наблюдателят от мачтата изкрещя:

— Проливът задръстен с кораби!

Дълго се двоумиха пиратите що да сторят, докато край: тях мина малка гръцка гемия.

— Кои са тези? — запита Бранко.

— Генуезци! — отвърна рибарят и отмина. Явно не му беше по вкуса този разговор.

Тръгнаха отново. Нали трябваше да предадат поръчението на кардинал Франческо? И колкото повече приближаваха, толкова повече нарастваше смутът в сърцата им.

Между двата сближени бряга сновяха безброй плавателни съдове, същински мравуняк. Откъм Анадолухисар се мъкнеха тежко, дълбоко потънали кораби, наблъскани с коне, камили, коли и хора. Блестяха на слънцето шлемове, брони и копия. Бреговете бяха осеяни с шатри. Димяха огньове, препускаха конни отряди, влачеха се мудно обозни коли и обсадни машини. А в обратна посока, откъм Румелихисар, се връщаха олекналите празни кораби, за да бъдат натоварени отново.

Забелязал ги навреме, един стражеви кораб под сребърен флаг с червен кръст забърза да ги пресрещне, насочил насреща им заредените бомбарди, катапулти и балисти. От дървените кули надничаха генуезките бойци с кръгли шлемове и с алебарди в ръце, готови да ги обсипят с камъни и запалителни стрели.

— Какви сте вие и какво дирите тук? — запита на арабски груб глас.

Чак сега Бранко се сети, че не бе свалил мамелюкския байрак. Той даде знак да издигнат на негово място генуезкия флаг. И извика:

— Търговска галера на капитан Николо Паолини, бог да го прости. Замества го капитан Бранко Вучич. Носим послание до адмирала ви от Негово преосвещенство кардинал Франческо Алберто Кондолмиери.

След кратко мълчание дойде отговорът:

— Следвайте ни!

Капитан Дугуня се прехвърли върху борда на генуезкия адмирал и бе отведен пред него. С поклон, какъвто се полага на светско лице, той му предаде думите на папския пълномощник.

Адмиралът разпери безпомощно ръце:

— Късно сте дошли, месер Бранко!

Дугуня се досещаше, че наистина е закъснял. А може би и да бе дошъл навреме, ходът на събитията нямаше да бъде променен. Но трябваше да запита:

— Защо, ваша светлост?

— Защото армията на султан Мурад е вече на европейския бряг. Превозих я аз.

— Но светият отец? Споразумението между него и дожа на Генуа?

— Едно са споразуменията там, в Италия, друго — в кипежа. Тук решенията се променят. Защо да не взема златото на Мурад, когато ми дава по един венециански дукат за всеки превозен войник? Знаете ли колко прави това? Петдесет хиляди дуката! Заявявам го гордо, аз обезкървих султана. Защото война без злато е детска игра на войници. И така обезкървен аз ще го пусна тогава срещу Владислав.