Петър Бобев - Калиакра

Влаха наведе глава.

— В града. Заловиха го.

— А вие? — гласът й изплющя като камшик.

— Що да сторим? — опита да смекчи вината си Радул.

— Стоите и чакате! — Калина се обърна и хвърли убийствен поглед към съперницата си.

Звездена, по-бледа от всякога, пристъпи напред.

— Аз отивам в крепостта, още днес!

— Е?

— Ще опитам да склоня Евнух бея.

— Ако не сполучиш?

— Ще го убия!

Радул се намеси:

— Не се убива тъй леко Али бей. Всички знаят. Ризница носи проклетникът под салтамарката, от най-скъпите, от най-яките. А и не пускат така при него. Ще те претърсят, ще намерят камата.

Тогава Калина се обърна към Дугуня:

— Я питай дон Рикардо! Може и тук да помогне някак.

Скоро до тях застана и главният кормчия. Разбрал какво искат от него, той се усмихна.

— Мен питайте. У нас, в Испания и в Италия тъй решаваме всяко разногласие. С рапира, с кинжал, с отрова. Тук като че ли най подхожда отрова. Не е камата за нежна ръка, за несигурна ръка. Ще й дам нещо. Само то ще й свърши работа.

Вахтеният от мачтата отново извика:

— Ескадра в морето! Четири каторги!

Дугуня махна с ръка.

— От Константинопол се влачат подире ни. Генуезки. Не ни закачат. Знам ли що дирят тогава?

Дон Рикардо се върна скоро и донесе един пръстен от ковано злато.

— Отдолу има шипче — рече той. — От там изтича отровата. Стига само да го одраскате.

Звездена гледаше замаяна смъртоносния накит. После изведнъж, с решителен жест го надяна на пръста си.

— Капитане — обърна се тя към Радул. — Спуснете лодката да ме откара!

Смаян, неуверен, той се чудеше какво да стори. Заповедта на Асен беше недвусмислена — да останат на кораба И тя, и поп Ставрос…

— Защо стоиш! — сопна се Калина. — Щом иска. А вие нямате друг избор.

Радул Влаха се подчини.

Някогашната кръчмарка се обърна към Дугуня:

— Да се връщаме! Бързо! Да направим нещо! Ако потрябва, да вдигнем Калиакра във въздуха, но да го спасим!

— Ами болярката?

— Не разчитай на нея!

Той я изгледа слисан.

— Защо я пращаш тогава?

Тя вирна глава, очите й мятаха мълнии.

— Да ми се махне от пътя!

— Калиакра! — възкликна той, смаян от омразата и.

— Всичкото зло е заради нея!

Дугуня се върна назад:

— Аз ще я спра! Няма да й позволя!

— Тя няма да те чуе.

И наистина, когато Звездена мина покрай тях да се спусне в лодката, Бранко я хвана за ръката.

— Недейте, болярке! Нищо няма да постигнете! Отивате на вярна смърт, на самоубийство!

Тя се освободи от яката му ръка.

— Дори и така да е!

Тя скочи в лодката, весларят напрегна мускули и я насочи право към Калиакра.

Насреща, от Кастри до Таук лиман, брегът бе оградил морето като огромен крепостен зид, грозен и непревзимаем.

Току до лодката изплува делфин, подскочи няколко пъти и изчезна.

— На хубаво е! — усмихна се гребецът.

Небето беше опушено от заранта. Сега вече кръгозорът се сля с морето и то изведнъж загуби синината си позеленя. Весларят не бе направил двадесетина гребвания, когато шибна вятърът. Почти изведнъж под напора му по водната повърхност кипнаха безброй бели гребенчета. Отвред се надигнаха безредни вълни, които бързо се сляха, подредиха се, понесоха се като ратници, в устремен пристъп. И тогава заваля, като че легна непрогледна мъгла. Морето закипя, шибано от водните струи. Ниско над главите им прелетяха два буревестника, разперили неподвижно крила, почти докосвайки вълните. Лодката се размята неспокойно, дъждът взе да я пълни и Звездена грабна кратуната да изтребва водата.

Но скоро вятърът разкъса дъждовните облаци, валежът престана, слънцето блесна.

Гребецът преведе лодката далече пред носа да се запази от щръкналите подводни камънаци, в които се плискаха вълните. Те пъплеха бавно към брега, кръстосваха се, възсядаха се, грейнали в искряща синева, а по тях трепкаха като блестяща мрежа малките ветрени вълнички.

Пристанаха до кея на смрачаване. Звездена скочи от лодката, а гребецът, както му бе заръчано, обърна назад.

Никоя турска гемия не го последва. Уплашили ги бяха двете пиратски каторги и спрялата недалеч от тях генуезка ескадра.

Чаушите от кея свързаха начаса Звездена. Поведоха я към крепостта по калдъръмения друм, който се изкачваше косо нагоре все над брега. Отстрани, по пръстта, успяла бог знае как да се задържи в скалните издатини, растяха проскубани кичури трева, розови безсмъртничета, разклонени китки лопени, жълт равнец, пелин и магарешки бодили. Тук-там се жълтееха с есенните си листа драки, трънки и отрупани с пух смрадлики, шипки и къпини. От дупките в скалите излитаха диви гълъби. Нейде далече виеха чакали, както плачат жените по гробищата. Звездена усети смъртен трепет да сковава сърцето й.