Петър Бобев: Калиакра

Абат Аскони не устоя на изкушението. Наложи го тутакси на главата си. Изправи се така, със златната каска, стояла може би и върху главата на Великия Александър, с притворени от доволство очи. Значи — истина е! Не е легенда! Съкровището на Лизимах съществува! И вече е негово! Презряният метал отключва всяка крепост. В мечтата си той се виждаше вече крал, дори папа. С толкова злато може да се постигне всяка мечта. И най-дръзката.

Всичко беше премислено отпреди, до най-малката подробност. В леденостуденото ноемврийско море, под непрестанния дъжд, гмурците намъкваха в пещерата завързани с въжета чували, пълнеха ги, а после от кораба други роби изтегляха въжетата и изсипваха скъпоценния товар направо в трюма, както се товарят кожи и дърва.

Внезапно от една пролука в скалата се подаде някаква сгърчена фигура, омотана с дрипи от главата, петите.

— Не го пипайте! — изхриптя Прокажения. — Не докосвайте дяволския камък! С грабеж е натрупан, с кръв прокълнат е…

Рояк стрели прекъснаха зловещите му прокоби.

Звездена протегна ръка да ги спре.

— Оставете безобидния!

Но думите му вляха смут и в нейното сърце.

Докато опразнят пещерата, трима водолаза се удавиха, сковани от студ. Но какво значеше загубата на трима роба, дори най-скъпите, пред придобитото тъй леко богатство?

Накрай и самият Алдо се гмурна, та да се увери със собствените си очи, че не е останало нищо. Недоверчив по природа, той бе допуснал и това робите и надзирателите да са оставили половината съкровище, та да се върнат повторно, тоя път заради себе си.

Едва тогава даде заповед за тръгване. Духаше насрещен вятър, който се усилваше неусетно. Затова поеха на весла, поеха с пълен размах. Вълните нарастваха бързо, пресрещаха ги с рев и пяна. Край настръхналите калиакренски рифове ставаше опасно.

Звездена изтича на борда, погледна губещата се в дъждовната завеса крепост и се втурна право към капитана.

— Къде отиваме, отче? Кога ще вземете хората ми?

Той се извърна надменно. От предишното християнско смирение не бе останал ни помен.

— Ние няма да ги вземем, болярко!

Тя стоеше потресена.

— Как?

— Нашата цел е златото. Не някакви си непокорници. Който е дробил попарата, да си я сърба сам!

— Подлец! — извика гневно Звездена и преди той да се опомни, залепи една звучна плесница на самодоволното му лице.

Двама телохранители извиха назад ръцете й.

— Ще те пратя на кладата, вещице! — изсъска Алдо Аскони. — А сега в трюма! С вериги!

Скрит в своята дупка Прокажения видя това и вдигна струпясал юмрук към отплаващата ескадра.

Алдо се обърна към адютанта си:

— В окови и князът! При нея, в трюма!

Татко Доминико щеше да реши участта им. Един български княз в ръцете му можеше да свърши полезно дело като скъпо разменно средство със султана.

После, сякаш забравил обидата, без да снеме златния шлем от главата си, абат Алдо отново се изправи на бака срещу разпененото море.

Наистина под щастлива звезда бяха родени Аскони. Родени за слава и богатство… За мощ…

Евнух бей проследи с ехидна усмивка накъде се запътваха изгнаниците, после се обърна към калето. Дума бяха дали девойките — спазваха я. С мъчително скърцане, като плач, мостът лягаше връз рова.

Беят направи знак с ръка и аскерът нахлу през портите. Втурна се из градището за грабеж. Обещал бе Али бей три дни да плячкосват крепостта, всеки за себе си. И нищо за него, нищо за султана. То се знае, не им спомена за имането, що чакаше от Хасан бея. Получил бе хабера от Бальо Купеца. Разбрал бе, че е нейде из Килгра бурун. С барут целия щеше да го събори, ала щеше да намери туй, за което бе дошъл.

Не влезе направо в града Евнух бей. Досещаше се какво може да му скроят такива дяволски девойки — шейтан къз, както ги бяха нарекли хората му. Можеха и с барут да взривят калето, можеха да го залеят с катран и да го подпалят, когато той стъпи в него.

Но всичко си беше тихо и мирно. Нищо друго само трясък от изкъртвани порти, кънтеж на ятагани в дувари, кои търсят укрито злато, звънтеж на разхвърляна посъда и крясък на подгонени кокошки.

Евнух бей повика с пръст акинджията Ибрахим, онбашията:

— Слушай! — рече му той. — Смахмузвай ата! И подир гяурите с бабаитите си! Дорде ги не изтребиш до един да ми се не връщаш!

Ибрахим ага отстъпи слисан:

— Що чувам, беим? Та нали дума даде да ги оставиш? Евнухът сви гнусливо устни, опря гюловото шишенце до носа си.

— Дадена дума на гяур все едно на свиня! Тръгвай, Ибрахиме, че изтървеш ли ги, с главата си ще отговаряш!