Петър Бобев - Гладиаторът

Щом легионерите се прибраха в града, траките отново нападнаха под прикритието на мрака и виелицата, отново засипаха Ямфорина с огън. Отново лумнаха пожарищата.

И така през цялата нощ. До заранта селището се превърна в купчина димящи развалини.

Маркус Красиниус Алвио нямаше друг изход. Той даде заповед за отстъпление към укрепения лагер на Стримон. Легионерите награбиха всичко, що бе оцеляло от огъня, поведоха със себе си робите, които не бяха сварили да избягат в суматохата, и поеха назад през дълбокия сняг по тясната просека в гората, която служеше за път.

Снегът беше засипал прорицалището на Дионис. Само една пътечка, изровена от Саине, като тясна клисура сред мраморни скали, водеше до мостчето над потока. Вековните мури се превиваха под тежестта на затисналите ги преспи. Бурята беше стихнала. Небето сияеше прекрасно синьо, без нито едно облаче. Слънцето се бе скрило зад надвисналата над храма канара и лъчите му огряваха снежните гугли на дърветата, които искряха като посипани със скъпоценности. Понякога пробягваше по отвесния дънер катеричка. Из снежните навеи изхвръкваше като взрив нощувал на топло глухар, ситнеше кълвач, писукаха синигери, недалеч виеше вълк, мучеше елен.

Саине нагреба вода от потока и побърза да се прибере. Защото съзря в клоните на отсрещната мура очите на дебнещия рис. Всъщност нямаше защо да се бои от него. Никой не е в състояние да се укрие от лошите му очи. Те виждат навред — дори през каменни стени. А телесната му течност, замръзнала, се превръща на безценни камъни.

И все пак беше нужна предпазливост. В такова време се намира по-трудно храна. Затова хищниците са по-свирепи. А гората гъмжеше от хищници: и вълци, и мечки, и рисове, та понякога и лъвове. Дори чакалите през зимата стават опасни.

Саине затвори след себе си вратата, прекоси мразовитата храмова зала и влезе в жилищното помещение. Димът от накладения огън се източваше право нагоре, към отвора в тавана, над който топлият въздух беше провъртял тясно кладенче в снежния покрив.

Омотан в мечия си кожух, старият жрец поеше увития върху раменете му смок с мляко от сребърно блюдо.

— Когато полагат мъртвия в гроба, душата му се въплъщава в първото срещнато живо същество. А в земята живеят змиите. В змиите се вселяват душите на умрелите. Нашият смок изпълзя от гроба на стария Дионисов жрец. Ясно, в него живее душата на жреца.

Саине знаеше наизуст тоя разказ. Чувала го бе стотици пъти, когато завареше баща си, улисан в грижи за свещената змия. Изслуша го и тоя път внимателно, сякаш го чуваше за първи път.

Мукатралис пусна смока в кошницата с вълна, която му бе отредена за сън, и се обърна към девойката:

— Лоши времена настъпиха, дъще! Такава бъркотия с боговете, че вече и най-опитните жреци не са в състояние да се оправят. А ние сме длъжни да пазим вярата на дедите. Не е достатъчно да съблюдаваме пролетните и есенните оргии-свещенодействия на Дионис. Това е за простосмъртните. Ние сме длъжни да бъдем чисти цялата година. Не е достатъчно да дъвчем листа на бръшлян, който е вечнозелен и осигурява безсмъртие на душата. Нашият храм се слави по целия свят. Дори Херодот говори за него. „Има едно прорицалище на Дионис — казва той, — което се намира в най-високата планина. Тамошната жрица дава отговор както в Делфи.“ А какво стана сега? Мокапор натрапи култа на Сбелсурд, лиши от сила Дионис.

— Сега е Спартак — поправи го Саине.

— Спартак пък доведе римляните — с техните богове, с боговете на всички завладени от Рим страни. Бях се надявал, че той ще се пребори с римляните. Излъгал съм се… Смаял съм се вече кому да предам тайната…

Напоследък главният жрец заговорваше все по-често за своята тайна, която трябвало да предаде в сигурни ръце, в ръцете на воин, не на жена, та била тя и жрица на Дионис.

Отвън се чу крясък на сойка. И Саине погледна през процепа на вратата. Сойката предупреждава — понякога за звяр, по-често за човек.

И го видя. Той едва се мъкнеше през дебелия сняг, като движеше с мъка нозете си, на които бе подложил за устойчивост борови клонки. Нещастникът падаше, пак ставаше и продължаваше да се мъкне напред. Ето, достигна пътечката, опита да пристъпи по нея, но изведнъж се строполи безчувствен на снега.

Саине го позна и се спусна към него. Извика баща си. Едва успяха да го вдигнат. Внесоха го вътре, положиха го върху леглото. Чак сега видяха кървавото петно на лявата му ръка. Съблякоха ризата му и наложиха раните му с бяла садина, която спира кръвта. Отвориха насила устата му, за да му налеят в гърлото отвара от билки против треска. Че какво ли нямаше в нея: и бъз, и мъжка папрат, и зарастличе. Разтриха със сняг премръзналите му крайници. И го завиха с цял куп кожи. Нямаше по-добри лечители на света от траките.