Петър Бобев - Гладиаторът

Тогава Спарадок, племенникът на резоса, разгъна пергамента, що бе донесъл.

— До Маркус Красиниус Алвио, славния римски префект, от Мокапор, резос на Медика — поздрав!

Маркус кимна, доволен от обръщението.

Пълномощникът продължи:

— Винаги съм се стремял да имам за съюзници и приятели господарите на света. Силният приятел те прави силен. Не само по моя вина този съюз не можа да се осъществи досега. Надявам се, че още не е твърде късно. В знак на искрено приятелство предлагам на победоносния префект да му дам хора, които да отведат воините му при побягналия от страх размирник Спартак, за да се възцари вечен мир помежду меди и римляни. Признавам, че от глупост съм обичал Спартак като син. Мислех, че съм го възпитал като истински благородник, че съм го направил достоен боец, музикант и оратор. Но той измами надеждите ми. И както одриският резос ослепи и шестимата си синове за това, че се бяха присъединили към персите, така и аз без никакво съжаление предоставям на римляните неблагодарника, за да бъде сурово наказан. Срещу това обещавам да сключа договор с великия римски народ за вечен съюз и вечен мир.

Маркус Красиниус мълчеше с наведени очи. И когато отговори, не погледна към пратениците.

— А кой ще отведе легионерите ми при Спартак?

— Ние! — отвърна Спарадок. — За да ни повярваш.

Префектът се обърна към Квинтус Публиус:

— Вземи центурията на Силвиус Красиниус и последвай пратениците на резоса. Ще ми доведеш Спартак жив или мъртъв!

Едва тогава се обърна към тримата траки:

— Да затвърдим с наздравица договора си!

И щракна с пръсти.

Робите поставиха ястия и вино пред всекиго. Маркус Красиниус вдигна носороговата чаша.

— За мира!

— За Рим! — отзоваха се в хор траките. — За Маркус Красиниус Алвио!

Всяка гостба за префекта, всяко питие минаваше първо през Стак, който го вкусваше, и тогава го отнасяха на трапезата.

Пиршеството наближаваше края си, когато войниците извлякоха навън полупияния пробник. Завързаха го отново до стария роб.

— Сега ти си сит, пък аз гладен! — пошегува се онзи. — Разбра ли вече каква е работата ти?

Стак се усмихна тъжно, без да отговори, а робът отново запита:

— За колко време умира отровен човек?

— Час, два, понякога и дни.

Старецът впери остър поглед в лицето му, сякаш искаше с поглед да му втълпи мисълта си.

— Слушай! — рече му той накрая. — Отдавна си го мисля. Ако някой сложи отрова, римлянинът ще изпие виното, преди да се разбере, че съм отровен аз.

Стак почваше да разбира.

— Отдавна се моля — додаде робът, — някой да стори това. Нека пукна и аз! Но и римлянинът да пукне. Аз сам бих сипал отровата. Само че откъде да я взема?

Стак вече беше разбрал всичко.

В това време от двореца излязоха пратениците на Мокапор, придружени от стотина легионери начело с Квинтус Публиус. Без да спират, те се отправиха към градската врата и поеха към планината.

— Дано ви изядат вълците! — изръмжа робът.

А виелицата започваше отново. Фучеше из комини и стрехи. Снегът ставаше все по-гъст, понесен почти водоравно. Снежната завеса забулваше погледа. Вече и най-близките къщи едва се забелязваха. Свечеряваше се бързо. Студът се усилваше. Двамата нещастници опряха гърбове да се посгреят. То се знае, това не помогна нищо. Тогава, без да си кажат ни дума, те се намъкнаха в навятата до стената преспа. Едва тук, напълно засипани, усетиха, че се постоплят. Вече се готвеха за сън, когато дочуха тревожните рогове. Забиха барабаните. От казармата излетяха въоръжените легионери и се спуснаха към укрепленията.

Тогава от потъмнялото небе редом със снежния порой полетя градушка от запалителни стрели и горящи камъни — като падащите звезди през лятото. Повечето от тях изцвърчаваха, загасени тутакси в снега. Ала някои, успели да се задържат в дървените стени и стрехи, неусетно запалваха къщи, обори, хамбари, дървени кули. Ту тук, ту там лумваха пожари. Римляните се суетяха от едно огнище на друго. Те познаваха отлично запалителните стрели. Но за горящите камъни дори не бяха чували. Само за траките тези камъни не бяха чудо. Копаеха ги в земите на сердите и дентелетите. Топлеха се с тях тогава, когато наблизо нямаше сухи дърва. Защото тези черни камъни горяха по-добре, ако са навлажнени.

Легионерите се опомниха скоро. Една десетка изкара от домовете им ямфоринците и ги подгони да потушават пожарите, а останалите отвориха главната врата, за да пресрещнат врага. Траките и тоя път постъпваха според обичая си. Не излязоха в открита схватка. След като обсипаха римляните с рояци стрели и копия, те изчезнаха в гората. Неколцина смелчаци или по-право новаци, които се спуснаха подире им, не се завърнаха. Когато една стотня отиде да ги потърси, намери само обезглавените им трупове.