Петър Бобев - Гладиаторът

— И Химилкон ми разкри тази тайна!

Спартак разгледа сребърната плочка. Върху лицевата й страна беше изкована седемлъча звезда.

— Всеки връх — това е отделна планета. А всяка планета е символ на отделен метал. Седем планети и седем метала.

Той обърна медальона и Спартак разгледа осеяния му с гъсто писмо гръб.

— Финикийско — поясни жрецът. — Разказва с какви заклинания и от какви същности се добива магическият прах. Химилкон бил син на жрец. Още като дете, при безпощадната сеч след разрушаването на Картаген попаднал в робство както всичките си съграждани. И когато повел робите на бунт, при него дошъл някакъв стар картагенец, приятел на баща му, който му предал тази тайна, за да му помогне в борбата…

— Тогава защо се е оставил да бъде победен? — не се стърпя Спартак.

— В Италия няма индийска сол, главната съставка на праха. Индийската сол се копае в Индия. Има я в Либия и у нас. Запомни — край Егейско море, около Пангей.

Нямаше нужда от това напомняне. Спартак се бе превърнал само на слух и памет.

Мукатралис продължи:

— Химилкон обикна траките заради храбростта им. И надеждата отново изпълни сърцето му. Тъй рече той: „Само траките са достойни да премерят сили с Рим.“ Въоръжени с магическия прах, тракийските храбреци можеха да сразят Рим. И ние двамата се заехме да натрупаме колкото може повече от нето. И да разрушим не само Рим, ами и всяка крепост по пътя за Рим…

— И? — въздъхна Спартак.

— Възцари се Мокапор, който опита да ни натрапи Сбелсурд. Умря Химилкон. И аз повече не срещнах човек, годен да поведе траките…

Внезапно Саине скочи и надзърна през вратата. Бе чула отново сойката. Ослуша се. Спрял бе да чука и кълвачът. Не виеха вълците. Над гората лежеше тревожна тишина.

И скоро отвън долетя приглушен говор, проскърцване на снега от тежки човешки стъпки. На пътеката се появи Спарадок — пратеникът на Мокапор с липови кори на ходилата. Той се обърна и даде знак на тия, които го следваха, да се скрият. Но хората от храма ги видяха. Видяха как легионерите, все с подложки на краката, се разгънаха в полукръг, за да обградят светилището.

— Предатели! — възмути се Спартак.

И се обърна към жреца:

— Дай ми оръжие!

— В дома на бога няма оръжие — отвърна Мукатралис. — При това съпротивата е безсмислена.

— Тогава да се предам ли? Та да ме убият, та да ме направят роб, така ли?

— Не! — отвърна жрецът решително. — Последвай ме!

Той залости вратата, после отмести с дрянов кол плочата над подземието. Отдолу зейна черният отвор.

— И никакъв огън! — предупреди Мукатралис.

Пипнешком той слезе десетина стъпала, следван от девойката и младежа, свърна наляво и след още десетина стъпки опипа стената. Натисна някакъв каменен блок, който се отмести с мъчително проскърцване. Явно отдавна не бе използван. Не можаха да направят дори пет крачки, когато се блъснаха в нова преграда. Може би от есенните дъждове, може би от снежната виелица, тежък скален къс се бе откъртил и запушил изхода.

Напразни се оказаха усилията и на тримата. Пътят беше непроходим. А над главите им вече трополяха подкованите обувки на легионерите.

Бегълците се притаиха към стената, стиснали зъби. По челата им изби ледена пот. Сърцата забиха учестено. Щяха ли да открият враговете им входа на скривалището?

И те го откриха. Чу се радостно възклицание, после плочата се отмести. Саине взе мигновено решение. Без да каже ни дума, без да попита, без да предупреди, тя се спусна в склада и щракна огнивото. Запали праханта, хвърли я върху един мех, после се върна назад към задръстения изход, като дръпна каменната врата на мястото й.

— Що стори, чедо? — изпъшка жрецът.

— Лягайте! — извика в отговор девойката. И се хвърли по очи на пода.

Мукатралис може би не я чу. Или пък беше толкова потресен от станалото, че не я разбра.

— Не позволявам! — простена той. — Не давам да разрушиш дома на Дионис!

И с неподозирана пъргавина опита да отмести каменния блок, решен да предотврати взрива. Не успя. В същия миг грозен тътен ги оглуши. Въздушната вълна, проникнала през пролуката на полуотворената врата, ги блъсна в стената. Всичко се сля в едно — и трясък, и огън, и задушаващ дим.

Пръв се надигна Спартак. Замаян, задавен от кашлицата, той се озърна. И видя Саине, която се мъчеше да се изправи, омацана с кръв и сажди.

В черното подземие през разсейващия се прах струеше светлината на деня. В първия миг той не помисли нищо. После изведнъж се сети. Храмът вече не съществуваше, превърнат в грамада от размятани из гората развалини.