Петър Бобев - Гладиаторът

Той се смееше, а по гърба на Маркус Красиниус полазиха тръпки. Всъщност какво струваше на тоя изрод както го приказва, тъй и да го стори? Какво струваше на мнозина други да му помогнат? Всеки негов роб с удоволствие би го отправил да се окъпе в Лета. Колкото роби, толкова врагове… Пък не само робите…

Той остави настрана неначенатия рог с вино.

Стак ненадейно промени разговора:

— Римлянино! Вие, господарите на света, богати ли сте?

— Що за въпрос! — сопна се префектът. — Кой друг може да се похвали с нашите богатства?

— А откъде открадна тая златна чаша?

Маркус Красиниус замахна да го удари и може би щеше да му пръсне черепа, ако Стак не бе отскочил неочаквано пъргаво настрана. После заговори замислено:

— Виждаш ли тия сплетени тела на зверове и чудовища? То не е само за украса, римлянино, а има магически смисъл. То е да даде на тоя, що пие от нея, сила, ловкост и смелост. Ала само за траките. За римляните е магия на омраза…

После на един дъх пресуши чашата. Избърса устата си с ръка и запита дръзко:

— Щом като сте толкова богати, какво дирите тук? Защо искате да заграбите нашата страна, да ограбите нашата бедност?

Маркус Красиниус вече си бе възвърнал самообладанието. Не замахна. Ако не беше празникът, би го разпънал на кръст начаса. През Сатурналиите са позволени всякакви дързости. Ала и господарите, пък и умните роби знаят, че след три дни тия дързости се плащат. Навярно гърбавият е някакъв варварски философ. За Маркус да станеш философ, трябва или да ти липсва нещо, или да си грозен. Каквито са били Сократ и Езоп. Нали и Езоп е тракиец? Прав е бил Александър, дето е бесел философите.

В този миг от укреплението проехтя тревожният рог на караула. Маркус Красиниус скочи на крака, грабна меча и изхвръкна навън. Това вече не беше шега. Из палатките излитаха почиващите легионери, полегнали за малко така с броните си. Те нахлупваха шлемовете вместо ушанките и грабваха копията си от пирамидите.

Префектът се изкачи на три скока върху наблюдателната площадка до Порта принципалис. Тогава видя идващите — десетина едва различими в снежната завеса сенки. Той ги позна. Бяха легионерите, които отидоха да търсят изчезналата центурия. Те влачеха като шейна един клон, в който лежеше човек.

— Отворете! — заповяда той. — Мециус Публиус да дойде веднага!

Едва пристъпил в преториума, преди да изгони робите, след него влезе младият легионер, подкрепил с лява ръка баща си, който едва се удържаше на крака.

— Квинтус! — възкликна префектът. — Къде е центурията, която ти поверих?

Старият десетник направи усилие да заеме войнишката си стойка с вдигната за поздрав десница.

— Славни префекте — опита той да заговори отривисто по войнишки. — Заповядай да ме посекат! Не успях да я запазя. Бакхус ни порази!

— Говори ясно! — сряза го Маркус.

И той заговори:

— Пратениците на Мокапор ни отведоха до светилището на Дионис. Аз подредих бойците по правилата. Обградих храма отвред, тъй че птичка да не се измъкне. После извиках жреца. В храм не се влиза без негово разрешение. Нищо че е варварски. И като не получих отговор, натиснах вратата. Залостена отвътре. Заповядах да я изкъртят.

Изведнъж Квинтус се олюля и ако не го бе подхванал синът му, щеше да се строполи на земята.

— Сложи го на леглото! — заповяда префектът.

Александър също е бил грижлив към войниците си. Когато в пустинята му предложили шлем с вода, той я излял. Щом няма за другите, няма да има и за Александър.

Десетникът отново отвори очи. Понечи да стане, но префектът го задържа.

— Слушам те!

И Квинтус продължи:

— Оскверних божия дом. И той ни наказа. Храмът литна във въздуха сред огън и трясък… — Той притвори очи, облиза пресъхналите си устни: — Когато се свестих, видях само купчина развалини. И всички — избити. Цялата центурия. До крак…

— А траките? Водачите ви?

— И те! Само аз бях жив. Ранен, но жив.

Дишаше тежко.

— Или не, не само аз! От подземието се измъкна Спартак. И вакханката. Носеха на ръце жреца на Бакхус. И той ранен…

— После?

— Спартак поиска да ми отсече главата. Но вакханката го спря. Защо ли, не знам. Сложиха ни с жреца в една влачка. Отнесоха ни в съседното село. Стоплиха ни, нахраниха ни.

Десетникът внезапно спря смутен.

— Мога ли да кажа и това?

— Говори всичко!

— Тогава чуй! Много страни съм пребродил, такова село за пръв път срещам…

— Какво?

— Такива селяни. Никой няма нищо свое.

— Роби ли са?