Петър Бобев - Гладиаторът

Стак видя, че е озлобен, но пак се осмели. Не можа да остане безразличен.

— Господарю, забрави ли Сатурналиите?

Префектът го сряза с жестока насмешка:

— Тъкмо затова! Сатурн не е небесно божество. А подземно. Той иска човешки жертви. И ще ги има.

Легионерите посрещнаха с рев на доволство новината за предстоящото забавление. Само за десетина минути те утъпкаха в снега една малка арена. По оградата останаха само часовите. Всички свободни от наряд се струпаха пред преториума.

А бурята не стихваше. Усилваше се. Вече не виеше, а ревеше. Поемаше цели преспи и ги стоварваше върху дървената палисада, затрупваше палатките, навяваше преспи около пирамидите с копията и щитовете.

Войниците докараха и гладиаторите, разтриха със сняг премръзналите им снаги, за да ги сгреят, и ги блъснаха долу.

Терес Бунтовника изпъчи гърди. Белезите по накълцаното му лице почервеняха от гняв.

— Аз гладиатор не ставам, казах ви!

То се знае, никой не му обърна внимание. Силвиус Красиниус им подхвърли две махайри и две пелти. После се обърна към братовчед си:

— Стой по-настрана! Този тракиец е луд.

Маркус Красиниус вирна глава.

— Да почват!

Не се боеше от меч. Гадателят му бе предсказал да се пази от отрова. За него бяха опасни ястията и питиетата, стрелите и копията, ако са намазани с отрова. Махайрите бяха чисти, следователно безвредни за него.

Севт пое своето оръжие, готов за бой. Терес не мръдна, опрял гръб в снежната стена със скръстени ръце на гърдите. Не познаваше римляните и умението им да се справят и с най-твърдоглавите гладиатори. Две нажежени копия го подкараха към захвърлената махайра.

Ала и римляните не го познаваха. Изведнъж той се наведе, грабна оръжието и го запрати отново срещу префекта. Маркус Красиниус едва свари да отскочи настрана. Свистящото острие прелетя на два пръста от врата му и се заби в щита на застаналия до него воин.

Префектът трепереше от гняв.

— Дайте му друг меч! Да се бият! А сетне ще разпъна на кръст победителя!

Не довърши. Стражите се развикаха, несварили да надуят роговете. По стените се бяха нахвърлили някакви сенки, зачаткаха мечове, заохкаха ранените.

— На оръжие! — изкрещя префектът.

Ала и преди неговата заповед всички се бяха втурнали към копията, мечовете и щитовете си в пирамидите. Те бяха римски легионери, не някаква варварска сбирщина. Войната беше техният занаят. Цели пет години се обучава легионерът, преди да бъде подготвен за бой.

Дори в тая суматоха Маркус Красиниус успя да погледне към гладиаторите. И се досети какво замисляха. Двама такива юначаги в тила му можеха да сторят страшни поразии.

— Оковете ги! — заповяда той.

Десетина легионери се метнаха отгоре им, свързаха им ръцете, заключиха краката им в дървени букаи и ги захвърлиха на снега.

Префектът се изкачи на стената, където бе почнало сражението, за да прецени размера на заплахата. Съсече един нападател, блъсна други надолу, в дълбокия сняг. И погледна. Мигновено разбра. Незабелязани, нечути през грохота на бурята, траките бяха издълбали тунели в дълбокия сняг, по които бяха достигнали дървените укрепления. И сега извираха оттам като из мравуняк. Катереха се по изправените стълби и се прехвърляха върху стените, изтласкваха с дързостта и многочислеността си оределите защитници. От гората пък летеше градушка от запалителни стрели и топки. Тук-там пламваха палатки. Префектът знаеше — на война траките опожаряват противниковите бойни машини и лагерите им със смола и сяра.

Той се оттегли към преториума, откъдето имаше възможност да наблюдава най-добре полесражението и да го ръководи, да праща подкрепления в застрашените участъци. Адютантите му се изправиха до него, готови да отнесат всяка негова заповед. Стояха в пълна готовност ветераните, главният резерв, със замръзнали безизразни лица, претръпнали от безброй сражения, сякаш не ги очакваше смъртта, а зрелище в цирка. Така с часове плебеите чакат гладиаторските битки.

Край Порта принципалис се водеше най-ожесточеният бой. Изглежда, там беше съсредоточен главният удар. По палисадата се катереха все нови и нови пълчища, които изтласкваха защитата.

Тогава Маркус Красиниус видя Спартак сред нападателите. Видя го как настъпва решителен и непреклонен, без ярост, без вик, различен от своите войници, които се биеха настървени, сякаш опиянени от кръвта, като побеснели демони. Спартак се сражаваше така, както занаятчията върши своята работа, както дърварят сече гората — хладнокръвно, обмислено и размерено. Всеки негов удар беше пресметнат, без пропуск.