Петър Бобев - Гладиаторът

— Не. У тях всичко е общо. И ниви, и градини, и крави, и овце. И къщите. Не се женят. Месо не ядат. Вино не пият.

Маркус мълчеше. Вместо него се обади първият центурион.

— Тогава защо живеят?

— Аз също ги запитах. И знаете ли какво ми отговориха? — Без да изчака въпроса им, си отвърна сам: — Всичко е суета! От пръст си, на пръст ще се превърнеш. Ще останат само делата, които си вършил.

Слисан от чутото, Силвиус Красиниус неволно запита:

— А кой ги управлява? Кой им нарежда кога да работят? И какво да работят?

— Всичко решават общо.

— А кой ги командва в боя?

— Те не се бият. Нямат оръжия. За тях е грях да убият дори животно, камо ли човек.

Маркус Красиниус не изтрая.

— Няма такива! Всички траки са пияници и главорези. Цял свят го знае.

Тогава от ъгъла, където се бе сврял, непитан се намеси гърбавият Стак:

— В Тракия има всичко. В Тракия има пияници, каквито няма другаде. В Тракия има и главорези, каквито няма другаде. В Тракия се е родил резосът Зимсем, който карал враговете си да ядат децата си. В Тракия се е родил и Орфей. В Тракия, който иска, може да има сто жени, които не ще — живее без жени. Десетникът е попаднал сред ктистите, богопочитателите, чистите.

— Че как ги търпят вашите резоси?

— Те никому не пречат.

— А като не щат да се бият?

— У нас никой никого не праща насила да се бие. Отива на бой този, който иска.

Маркус Красиниус го прекъсна рязко, след което се обърна към легионера:

— Квинтус Публиус, остави тия залъгалки! Кажи ми къде е Спартак!

— Остана там. А старият жрец умря. Аз оздравях и Спартак ме пусна. Тогава срещнах Мециус…

Маркус Красиниус запита:

— Защо те пощади Спартак?

— За да ти предам думите му.

— Е, какво каза тоя варварин?

Квинтус се досещаше какво ще последва. Тежка е участта на вестоносеца. Мнозина бяха загубили главите си заради лоша новина. Пребледнял, той повтори дръзките думи:

— Да се върнеш там, откъдето си дошъл. За да не те слети нашата участ! — И отпусна ръце. — Това е, префекте! Затова съм дошъл. Да ти предам тия думи. И да си получа наказанието!

Маркус Красиниус удари ръкохватката на меча си.

— Ще ме заплашва! Той, мръсният варварин! — И седна на походния стол, подпрял глава с юмруци. — Върви си!

Двамата вече излизаха, бащата облегнат върху рамото на сина си, когато префектът ги спря:

— Какво каза ти? Я повтори! Храмът литнал. Сред огън и трясък, така ли? Но как? Целият ли се вдигна непокътнат, или се разлетя на парчета?

— На парчета, префекте. Всеки камък отделно. И всеки войник.

— И огън ли видя?

— И огън!

— И чу гръм?

— Чух!

— А мирис? На какво миришеше?

— Някаква задушлива мъгла. Като под Етна.

— Добре! Свободни сте и двамата!

Маркус Красиниус се замисли отново. Всеки римски военачалник изучава военна история, чете спомените на знаменити завоеватели. Всеки, който мечтае за слава и бойни подвизи, е длъжен да знае какви са били предишните битки, каква е била стратегията на неприятелите, какви бойни хитрости са прилагани.

Щом чу как се е сринал храмът на Дионис, той си спомни. Никой римлянин и никога нямаше да забрави преживения преди повече от век ужас, когато омразният Картагенец опустошаваше Италия. Много папируси бяха изписани за това позорно време. Славата се добива в победите, но бойният опит се печели в пораженията. Добър пълководец е този, който се поучава от пораженията — и от чуждите, и от своите. И там, сред старите папируси, има един, който описва битката при Тразименското езеро. Казано е така: „Тогава земята се разтресе. През десет крачки изригна малък вулкан. И когато грозният тътен отшумя, храбрите римляни лежаха мъртви. А над тях се бе разстлал задушлив дим, като дима на Етна.“

Нима бе възможно? Анибаловото оръжие, чиято тайна, беше изчезнала ведно с Картагенеца — в ръцете на тия варвари, в ръцете на Спартак! Траките са неуки. Колкото и да са храбри, могат да бъдат надхитрени. Ала когато към смелостта им се притури и умът на Спартак, и оръжието на Анибал… Наистина, тежка задача ти се е паднала, Маркус Красиниус Алвио! Много тежка!

Той не се отчайваше тъй бързо. Това беше най-ценното у него. Добрият военачалник не губи вяра до смъртта си. Изненадата, мъката от поражението, болката заради загубената центурия само разбудиха гнева му.

Той удари с юмрук по коляното си.

— Ще запомнят кой е Маркус Красиниус Алвио! Ще им платя за избитите легионери! Ще опустоша Медика!

И стана.

— Сега да се поразтушим! — И се обърна към братовчед си: — Искам гладиаторски бой! Да се отморят и хората ни! Ще се бият Севт и Терес!