Петър Бобев - Гладиаторът

Саине припълзя до баща си. Спартак се изправи до нея. Старецът лежеше проснат по гръб, тъй както го бе блъснал взривът. От устата му се стичаше кървава струйка. И все пак беше жив, гледаше разбиращо.

— Саине! — прошепнаха през кървави мехури устните му. — Що стори, Саине?

Девойката го прегръщаше разплакана.

— Що стори, Саине? — повтори Мукатралис. — Оскверни светилището… Дионис ще си отмъсти… Саине…

Двамата поеха ранения и го изнесоха на открито, извън още неразсеяния дим, който дразнеше дробовете им, който ги задавяше.

Спартак видя един изпуснат меч и го грабна. След страшното преживяване беше забравил своята рана. Озърна се настръхнал да пресрещне редиците на легионерите. А не видя никого. Само тук-там изпод безредните руини се подаваха безжизнени трупове. Спартак усети парещ спазъм в гърлото. Такава мощ! Такава свръхестествена сила! Та има ли крепост, която да й устои?

Саине преглеждаше с разтреперани ръце безпомощно отпуснатия си баща. Външно не личеше никаква рана, дори никаква синина. Тласъкът беше разкъсал вътрешностите му. А такъв кръвоизлив не се лекува. Дори бялата садина не помага. Старецът беше обречен. Само Дионис би могъл да го спаси, ако поискаше. Човешкото знание тук оставаше безсилно.

И все пак Саине опита. Длъжна беше — и като жрица, и като дъщеря. Затърси сред разрушенията някое оцеляло гърне с отвара. Всички бяха натрошени. Намери само няколко китки изсушени билки. В един захвърлен шлем наля вода и ги накисна. Запали суха борина да свари отварата. След като я изстуди в снега, наля лечебното питие в устата на ранения. Уви го със заешки кожи. Повече от това не можеше да направи никой. Останалото беше във властта на Дионис.

Трябваше да се махат оттук! Час по-скоро! Да подирят човешко жилище, огнище, топлина, човешки грижи. Щеше й се да потърси по-опитен от нея врач, жрец на Асклепий или на Конника. Дано пък той знае нещо повече!

Слънцето вече се бе потулило зад отсрещния рид. Лъчите му се хлъзгаха по заснежения връх и го обагряха в ярка руменина сякаш снегът запламтяваше.

От два отрязани смърчови клона, така неокастрени, с иглите, направиха нещо като влачка, в която поставиха умиращия жрец.

Внезапно Саине дочу някакво стенание. Показа с ръка. Спартак се отклони от пътеката, стиснал здраво меча. На пет разкрача от нея лежеше окървавен десетникът Квинтус Публиус. Врагът е винаги враг, а траките не държаха пленници. Спартак замахна с меча, тъй както го изискваше бойният закон на племето му. Ала Саине го спря:

— Недей! Да не гневим Диониса с нова жертва!

И той свали оръжието си.

Само го запита грубо:

— Какво търсиш тук?

— Тебе! — отвърна Квинтус прямо, без заобикалки, по римски.

— Защо съм ти?

— Знам ли? Тъй заповяда префектът. Да те заведем жив или мъртъв.

Спартак се извърна, без да го погледне повече. Ала след две крачки се върна.

— Римлянино, размислих. Няма да те оставя тук, където ще те огризат вълците и рисовете. Ще те върна на префекта. Да му разправиш какво си видял. Когато го срещнеш, ще му кажеш да се прибира там, откъдето е тръгнал, за да не го слети същата участ.

Вдигна го и го положи в шейната до жреца.

Квинтус Публиус гледаше слисан.

— Аз чаках да ми отрежеш главата… И никога да не стигна до пенсия… И децата ми никога да не получат собствена земя… А ти… Да те благослови Божествената троица на Акропола…

Спартак и Саине хванаха отсечените клони и повлякоха двойния си товар надолу към най-близкото село.

Не бяха свикнали с такива снегове злощастните легионери — снегове, каквито даже местните варвари не помнеха. И с такива мразове! Войниците бяха метнали на гърбовете всичките си дрехи, бяха се намотали кой с каквото намерил. Едни бяха нахлузили върху ледените си брони тракийски зейри, мечи кожи, гръцки хламиди или римски аболи. Нанизали ремъците на шлемовете по ръцете си, те бяха нахлупили върху главите си тракийски ушанки и вълчи калпаци. Не бяха свикнали със занемарените просеки в гората, по които не можеха да се разминат две коли. Рим с неговата сила, с неговата непобедимост — това бяха и неговите пътища, поддържани и охранявани, настлани с камък, означени с крайпътни знаци — пътища, по които кохортите се носеха от граница до граница, от сражение към сражение, по които не заглъхваше кънтежът на желязната римска стъпка.

А на това отгоре и Дизатралис, след като ги бе пропъдил от опожарената Ямфорина, през целия път не ги оставяше на мира. С набързо сбрания си отряд той ги причакваше из клисурите и сриваше отгоре им градушки от камъни. Друг път от гъсталака неочаквано излиташе облак отровни стрели. Трети път зад ариергарда връхлитаха като вълци кръвожадните траки, посичаха де когото стигнеха и изчезваха безследно.