Петър Бобев - Гладиаторът

Спартак промълви тихо:

— Вода!

Саине му поднесе вино. Но той го изплю.

— Не ща вече вино! Заради него стана всичко…

И пак се отпусна.

Мина може би час, докато отново отвори очи. Опита се да се надигне. Девойката не го остави. Накара го да изяде първо сиренето и меда, които му бе донесла. Накара го да изпие кана горещ билков чай да се сгрее.

Мукатралис пошепна:

— Виждам, иска ти се месо. Но при нас не ще намериш. Нямаме право. Само веднъж, при пролетната оргия, когато вкусваме плътта на Дионис. Иначе — само хляб и сирене, зеле, ряпа, лук и чесън.

Спартак се освежи скоро. Лицето му, до преди малко восъчножълто, възвърна руменината си. Дишането му се изравни.

— Успях да избягам! — промълви той.

— Откъде? — запита жрецът.

— От римляните.

Двамата го гледаха, без да разбират.

— Маркус Красиниус завзе с подлост Ямфорина — добави Спартак. — Докато бяхме пияни. Плени другарите ми. Опита и мен да зароби. — И пое дълбоко дъх. — Помогнете ми да се съвзема! Трябва да поведа медите от селата! Да нападна легионерите, докато още не са се свързали с другите кохорти. Да освободя Ямфорина и приятелите.

Мукатралис се обърна към дъщеря си:

— Видя ли, Саине? С римляните не можеш да останеш приятел. Те са или господари, или врагове — нищо друго…

Сетне положи ръка върху челото на ранения. В очите му светеше невиждана до днес надежда.

— Синко, ще те изправя на крака. И не само това. Ще ти дам и мощ, каквато днес никой не познава. — Пое дълбоко дъх. — Закълни ми се, че ще я използваш само срещу Рим!

— Заклевам се! — пошепна Спартак. — В паметта на баща ми и майка ми, които са на път към Вечността!

Мукатралис седна отново до леглото му.

— Ти ще бъдеш първият, който ще чуе този разказ.

Той спря за миг, сякаш се поколеба. После изведнъж додаде:

— Слушал ли си за Анибал, сина на Амилкар Барка?

Спартак се усмихна.

— За мен Анибал е по-велик от Александър. Защото Александър побеждаваше прогнили господарства, а пък Анибал се опита да срази най-мощната държава в света.

Мукатралис видимо остана доволен от отговора.

— А чувал ли си за битката при Тразименското езеро?

Спартак беше изучавал живота на великите пълководци. Нали беше син на резос, нали цял живот се бе подготвял за бъдещ резос? Беше чел и за тая битка: и за земетресението, с което римляните оправдаваха поражението си. Малко повече от век, а вече легенда, Анибал беше символ на борбата срещу Рим, надежда за всички уплашени от Рим, упование, че и Рим може да бъде победен.

— Не е имало никакво земетресение! — натърти жрецът.

— Тогава от какво се е напукала земята, от какво са полетели римските войници?

Мукатралис го изчака, загледан в пода, после заговори:

— Отдавна беше то, преди да се родите и двамата. Той се казваше Химилкон. Бил роб у римляните. И вдигнал бунт. Повел потиснатите срещу непобедимите. Робите се бият настървено, робите са жестоки, но се бият без ред, като тълпа, в която никой никого не слуша. Който иска да ги води, трябва първо да ги научи на ред. Железните римски кохорти, подчинени на една-единствена воля, пръснали в безреда тяхното множество. И Химилкон избягал, за да намери убежище тук, при Дионис. От него чух за пръв път мисълта: „Рим може да бъде бит само с неговия боен ред.“

Спартак неволно повтори след него:

— С неговия боен ред!

Старият жрец продължи:

— И той ми разкри тайната си. Показа ми нечуваната мощ на „фараоновия прах“. От него чух и това. Не земетръс е пръснал римляните при Тразименското езеро, а закопаните в земята от Анибаловата армия гърненца с „фараонов прах“, запалени точно когато са минавали римските легиони. От него чух и това, че с този прах древните фараони са разкъртили Херкулесовите стълбове, та водите на Океана да нахлуят в Средиземното море и да издавят гърците. Научих, че Александър спрял похода си в Индия пред река Хидасп, понеже индуските богове почнали да го обсипват с гръм и мълнии от градските стени. А всъщност това е бил все същият „прах на фараоните.“

Спартак слушаше притихнал, захласнат, с грейнали очи. Такава свръхестествена мощ!

— Защо тогава Анибал се е отказал от него? — запита той. — Защо не го е употребил и след това?

— Когато тръгнал от Картаген, той го натоварил на бойни слонове и кораби. Но слоновете загинали из Алпите, буря потопила корабите. Тъй Съдбата осуетила смелия план на пълководеца да срине непревземаемите стени на Рим.

Той посочи сребърния медальон, който висеше неотлъчно на гърдите му.