Петър Бобев - Гладиаторът

Маркус Красиниус, един от познавачите на военното изкуство, който ценеше римските легионери, тези майстори на меча, изведнъж призна, че вижда образеца на воина. Така би нападал самият Марс, ако простосмъртните имаха щастието да го видят. Пред Спартак пътят неусетно се разчистваше, опустяваше.

— Ветераните в боя! — заповяда Маркус. — Срещу Спартак!

И манипулата се отправи натам като чудовищна метална гъсеница. Зачатка желязо о желязо. Римското „Баритус!“, тракийските бойни рогове, бесните им крясъци, воят на бурята — всичко се сля в някакъв неразчленим грохот като водопад. Вече нямаше кой да гаси пожарите. Една след друга палатките се сгромолясваха в пламъци.

Съвсем случайно Маркус Красиниус зърна какво прави Стак. Но беше много късно. Той вече беше отвързал Терес Бунтовника. И преди префектът да стигне до тях, освободеният роб грабна един меч и се хвърли в боя. С удара на щита си Маркус Красиниус простря Стак безжизнен в снега и се върна тичешком към преториума. Севт, останал неотвързан, крещеше като полудял и в безсилна ярост гризеше веригите си.

Префектът се огледа. Сега в резерв оставаха само той и петимата контубернали. А той знаеше, армия без резерв — това значи, че вече няма армия. Терес сякаш се равняваше на цяла манипула. Личеше си от пръв поглед, че няма ума на Спартак, неговата проницателност и съобразителност. Имаше само сила, която му заместваше всичко. Той въртеше ромфеята си като побеснял. Не винаги улучваше, но мощта и издръжливостта му допълваха неточните удари и честите пропуски. Тъй пред тоя устрем старите легионери неволно отстъпиха. Варварите ги изтласкваха настойчиво. Изринаха ги от стените, притиснаха ги отвред. А из снежните тунели мравките не се свършваха.

Маркус Красиниус Алвио разбра. Това беше краят. Защитниците му, скупчени край него, бързо редееха. Като истински римлянин той не биваше да падне жив в ръцете на врага. Защото дори ако се предадеше, не можеше да чака пощада.

Оставаше му едно — да защити и своята, и римската чест. Маркус Красиниус опря меча си в земята с острието нагоре, готов да се наниже сам върху него. Но Силвиус Красиниус дотича навреме и го дръпна настрана. Накара го да се ослуша. И Маркус го чу. Към рева на сражението се притури нов рев от стотици гърла. Че защо го спря братовчед му? Та това бяха пак бойните викове на траки. Навярно нови подкрепления на Спартак.

Но не. Не бяха негови подкрепления. Защото нападателите се разколебаха, задните им редици се обърнаха да посрещнат новата заплаха.

— Това е Мокапор! — възкликна радостен Силвиус Красиниус.

Наистина беше той. Маркус изкрещя от радост. Разколът беше почнал. Вече се биеха траки срещу траки. На него му оставаше само да запази кохортата си, за да оцелее, да запази сили, докато варварите се избиват взаимно, за да им наложи после своите условия.

Защитниците на укреплението се окопитиха, нападнаха и те. Притиснати от две страни, спартаковци се смутиха. Яростта им се изпари. Някои вече почваха да мятат щитовете си на гръб, готови да побягнат.

За техен ужас тогава в сражението се вмеси нова сила. Маркус Красиниус чу отчетливото римско „Баритус!“ — бойния възглас на тичащите легионери, който заглуши врявата на сражението.

Враговете му се объркаха съвсем. Напразно Спартак ги зовеше, напразно се опитваше да ги обедини около себе си, да окаже, макар и отчаяна съпротива. Маркус разбра замисъла му. Варваринът искаше да превземе изцяло лагера и оттам да се защитава срещу външните нападатели.

Сега отново пролича слабостта на тракиеца, неотразим в нападението, безпомощен в отбраната. Маркус, който отдавна знаеше ахилесовата му пета, сега се убеди напълно. Ако не те разгроми с първия удар — той отстъпва, бяга, за да те издебне друг път. Но не приема решителната битка.

Неочакваните съюзници стягаха обръча си — по снега, по подснежните проходи.

„Ба-ри-тус!“

Маркус ги позна. Пък не беше трудно да ги познае. Настъпваше другата кохорта, която бе останала край Стримон. Позна и вожда им — Гайус Салвариус Астрагал. Гневът смени радостта от спасението, сбръчка челото му. По-добре да бе загинал! Но да загине с чест, вместо да бъде спасен — и то от тогова, когото най-малко би желал да срещне тук. И то сега, когато с помощта на Мокапор щеше и без него да се справи с варварската напаст.

Траките вече бягаха безредно. Само няколко групи опитваха да се измъкнат в ред. Едната с Терес, другата начело със Спартак.