Петър Бобев - Гладиаторът

— Ще се биете ли?

Тарула изплю избитите си зъби и през кръвта отвърна:

— Ние сме ктисти!

Римлянинът се дръпна.

— На кръстовете! — рече той. Рече го тъй тихо, почти гальовно. Сякаш ги опрощаваше, а не ги обричаше на най-тежките мъчения.

Рим, който от всичко на света все още най-много ненавиждаше Картаген, не се бе подвоумил да заеме от ненавистния Картаген неговото наказание за робите.

Легионерите подхванаха двамата обречени и ги повлякоха към близкото възвишение, където винаги стояха в запас готови дървени кръстове. За няколко минути приковаха дланите и ходилата им с гвоздеи за гредите. Изправиха кръстовете в ямите.

И сега никой роб не погледна нагоре. Продължаваха да седят така — голи, без никаква дреха, мършави като скелети, с приведени към земята погледи.

— На работа! — извика Барторикс. — Живо!

Клетниците се надигнаха. Лицата им и този път не издадоха недоволството си от прекъснатата почивка.

Единствен Спартак не се сдържа. Тъй беше устроен — търпеше, търпеше, докато прелееше последната капка. И изригваше. Той се обърна към двата кръста и извика:

— Ще отмъстя за вас!

Барторикс го заудря с бича.

— Ще отмъстя! — не спираше Спартак, като дори не опитваше да се защити от ударите. — Няма да им простя и това!

Пред входа на рудника надзирателите почнаха да отключват веригите и един по един да освобождават копачите, които припряно влизаха в шахтата. Всеки поемаше безучастно сечивото, което му бе отредено — кирка, чук или железен лост — и хлътваше в дълбочината. Надзирателят Барторикс седеше върху един огромен мраморен отломък, откъртен от тавана тази нощ, и размахваше камшика.

— По-живо! По-живо!

Като че ли не знаеше друга дума.

Вдигнал своята кирка, взел и мъждукащото лоениче, Спартак продължи към придадения им забой, следван от Севт, който пък понесе железния лост и чука. Галерията, укрепвана тук-там с полуизгнили дървени подпори, се стесни бързо, снижи се. Робите се приведоха, тръгнаха клекнали, после запълзяха.

Двамата достигнаха своето място. Светлината на лоеничето затрептя по златната жила, която опасваше белия камък с искрящ пояс. Тук бе събрано такова богатство, че с всяка копка Спартак откъртваше толкова злато, колкото струваше той самият.

А колко трудно се копае така, полулегнал, без опора, без простор. Колко трудно се провъртва дупката, в която се вбива клинът! И после, колко усилия са нужни, за да се откърти блестящото късче! Въздухът беше влажен и застоял, вмирисан на човешки нечистотии. От ниския таван капеше вода. Подът се бе превърнал в мръсна локва, която се оцеждаше с лек наклон към изхода.

И все пак дори с тази мъка, дори при тази убийствена умора Спартак не можеше да се примири. Умът му не спираше, продължаваше да работи, да преценява, да обмисля. Днес — двамата ктисти; онзи ден — картагенецът; по-онзи ден полуделият гал. Утре може би той самият. Тук не се оцелява повече от месец-два, най-много година. Трябваше ли да чака още, та да угасне и той ей тъй мърцина…

Каква ли наистина щеше да бъде участта му, ако Маркус Красиниус не бе изгубил съзнание и първият префект в легиона Гайус Салвариус Астрагал, без да подозира кой какъв е, не бе продал всички тракийски пленници вкупом на следващия го винаги роботърговец — ведно със Спартак и гладиатора Севт? Къде ли, в коя ли гладиаторска школа щяха да се обучават сега, да избиват други нещастници като тях? Всъщност Спартак беше благодарен за този развой на нещата. Макар и тук, в ада, откъдето най-често набираха гладиаторите. Отчаяният от рудника роб е готов на всичко, само и само да се измъкне от това тегло.

— Повече не може! — пошепна Севт.

— Не може! — повтори Спартак. — Трябва да направим нещо!

— Да бягаме! — Севт въздъхна. — Поне да опитаме!

Спартак вдигна рамене:

— Къде ли ще бягаме?

Гладиаторът неволно се озърна, както набиваше лоста, и изрече дръзката си мисъл:

— Само бунт!

И понеже Спартак поклати глава, Севт се разпали:

— Защо пък не? През година в мините избухват бунтове. В сребърните рудници в Испания, в златните в Либия, оловните в Галия, медните в Илирия. И в Лаврион… И в Пангея…

Бунт! — помисли си Спартак. — А после стотици, хиляди приковани на кръстовете, нахвърляни в цирковете на зверовете, изправени едни срещу други като гладиатори. Като Диузенус и Тарула. Болезнена тръпка сгърчи гърдите му при спомена за техните изкривени от болка и ужас лица, извитите им като червеи тела…