Петър Бобев - Гладиаторът

Робът, който извозваше рудата, допълзя до тях, насипа с шепи каменния трошляк в дървеното корито и го повлече пълзешком към изхода.

Дали не ме чу? — запита се Севт. А имаше защо да се бои. Никой не знае кой роб е годен за предателство. Нали само тази е цената на свободата?

После махна с ръка.

— Най-много на кръста! Само за едно ще ми е жал — че не отмъстих на Маркус Красиниус… Заради брат си… Та казах… Има и по-големи бунтове. Много са. Всяка година. Защо да не опитаме и ние? Само в Сицилия те нямат чет. Чувал съм за сириеца Евн, който умеел да бълва огън и да предсказва бъдещето; гърка Атенион, тракиеца Селви, който бил опитен в гадаенето по животински вътрешности, германеца Ундарт, евреина Бен Йоаш…

Спартак не спираше да удря с кирката. Дори тук, в тази задушна дупка, ушите на господаря можеха да подслушват.

— Но дали ще успеем? — пошепна той. — Прости, отчаяни роби.

Мина много време, преди Севт да отговори. Трябваше да копае. Нямаше право да спира. До вечерта бяха длъжни да напълнят сто корита. Спреше ли робът да ги извозва, и надзирателят щеше да допълзи с острия остен. В забоя няма място за размах на бича. Затова си служат със заострени тояги.

— Спартак! — рече той. — Аз познавам Рим. Познавам го тъй, както той сам не се познава. Знам му силата, знам и слабостта му. Силата на Рим е робството. То позволява на римляните да се занимават с война, за да ловят роби, които ги хранят и обличат, които строят дворците им, които учат децата им…

Надзирателите често разместваха робите, да не се опознават, да не се сговарят. Едва от вчера Севт и Спартак бяха попаднали заедно, та затова все не можеха да се наприказват. По-право приказваше Севт, който беше опознал добре своите поробители, докато Спартак само слушаше. А сърцето му беше вледенено, видял много мъка на света, много смърт и ужас. И преди това, и тук в мината. Мнозина умираха от изтощение. Ясно му беше защо. Господарите искаха повече злато. Мнозина загиваха на кръстовете, понеже отказваха да работят, понеже бягаха. И това му беше ясно — бяха посегнали на господарската печалба. Но тия двамата, клетите ктисти! Ей тъй, за нищо. Само за прищявката на тези, които имат сила и власт. Ужасяваше го безсмисленото убийство, ужасяваше го безнадеждната участ на роба. Никой не убива добичето си от прищявка. Само човекът роб може да бъде убит по прищявка. По-евтин от добиче…

Коритарят допълзя пак и двамата заработиха привидно още по-усърдно. Когато той отвлече товара си, Севт пошепна:

— Брой нямат хората, които живеят в Рим. Повечето от тях роби. И тия недоволници само чакат някой да ги поведе. Рим е разположен на седем хълма, затуй го наричат Седмоглав змей. Ако змеят бъде нападнат отвън, робите отвътре ще се надигнат. За да бъде сразен, Рим трябва да бъде ударен в сърцето. Другите удари са само драскотини, които не го убиват.

— Рим още не е превземан! — промълви глухо Спартак. — Нито от сабиняните, нито от Анибал…

— Само от галите преди три века.

— Тогава не е имал крепостни стени, а само насип.

Пред очите му отново премина кошмарният сън. Робите, които гризят крепостната стена на Рим. И тя отново израства… А най-жестокото беше това, че на света съществуваше сила, способна да срине тези стени. Както срина светилището на Дионис. Само ако бъдеше отнесена до тези стени, да бъде поставена под тях. От някой по-упорит от Анибал, някой по-щастлив от Анибал. Някой, който успее да се опази от кръста…

Сега тази мощ бездействуваше, заключена в нечетливите финикийски знаци върху сребърната плочка, която умиращият Мукатралис окачи върху гърдите на Саине. Бездействуваше равнодушна, безполезна сред дебрите на Орбел.

И някаква задушаваща мъка притисна гърдите му. И копнеж като спазъм, който запуши гърлото му. Трябваше да се махне оттук, да отиде в Орбел, да литне при мощната тайна… И при Саине… Не можеше да остане… Останеше ли, щеше да загине… А нямаше право — заради Саине, заради тайната на Мукатралис, заради клетвата, която му бе дал, заради отмъщението, заради невинно разпнатите…

Отмъщението — това е насладата на боговете. Тъй казваха римляните. И Спартак трябваше да вкуси от тая божествена наслада!…

Отдалеч, през прихлупените галерии, сред грохота на кирките и лостовете, се носеше плачливият глас на Симон бен Йешу, който не спираше да си припява:

— Кой ще изведе от плена рода на Израиля? Ще дойде ли Месия?

Един ден в мината се равнява на цяла вечност. Безкраен се оказа и тоя ден. Под светлината на кандилото никой не можеше да измери колко време е минало, дошло ли е пладне, мръква ли се вече или все още е утро. Кирката тежеше все по-убийствено, сърцето биеше все по-пресилено, готово при следния удар да се пръсне, тялото се мъкнеше все по-съсипано, сякаш повече нямаше да се мръдне.