Петър Бобев - Гладиаторът

Стак се строполи начаса върху снега и отново се унесе в непрекъсващия си кошмар — един и същ лъв с огромна черна грива го бе захапал за бедрото и все го влачеше към бърлогата си. Само понякога в междините на трескавите пристъпи той виждаше наведен над себе си стария роб, който изцеждаше в устата му стиснатата в длани шепа сняг.

Най-сетне Стак усети как му олеква. Тозчас разбра, че пак се е отървал. Тракийският конник и тоя път го бе прескочил. Оставил го бе да се натегли както трябва на този глупав свят.

Нещастникът опита да се подпре на лакти.

— Е? — това беше и въпрос, и възклицание на почуда, че е още жив.

— Какво „е“? — сви рамене старецът.

— Добре съм се наредил, а?

— По-добре и от Терес!

— А Спартак? — запита Стак. — Избяга, нали?

— Избяга. Ама докъде ще стигне?

Стак помълча и добави:

— Ще се измъкне. Познавам го. Ще измъкне и нас.

— Дано Дионис чуе думите ти! — пошепна пробникът.

Ясно допреди малко, небето отново се забулваше в мръсносива наметка като непрана вълна. Запрелитаха редки снежинки, които кръжаха безредно из въздуха, ни нагоре, ни надолу, като молци в лятна вечер.

— За какво ме тъкмят? — запита Стак.

Старецът опита да се пошегува. Дори в най-голямата мъка, ако не умее да намери смешното, човек по-добре да мре направо.

— Ще бъдеш на почит. Като почетен гост пръв ще почваш яденето и пиенето.

— Аха!

— Ще пируваш като патриций… Докато имаш щастие… Ето виж и мен, досега, слава Дионису, още съм жив.

Внезапно от съседната къща долетя женски писък. Завайкаха се старчески гласове. Риданията се усилиха, превърнаха се на вой, който закънтя зловещо над притихналото селище.

— Родила се е още една нещастничка — досети се Стак. — Момче не се оплаква тъй жално.

Старият роб додаде:

— Защо ще я оплакват? По-добре отсега да я хвърлят в снега, преди да е видяла живота, преди да е видяла римския мир.

Замълчаха, смутени от хорската мъка, притихнали пред риданията на клетата майка, която оплакваше рожбата си и проклинаше себе си, че бе създала още един злочест живот. Пред тази дива скръб биха изтръпнали и суровите римски воини, за които всички говореха, че сърцата им са от стомана.

Стак внезапно запита:

— Смяташ ли, че оня свят е по-добър от тоя?

Той беше истински тракиец. Винаги го бяха терзали проклетите въпроси за живота и смъртта, за битието и небитието, за смисъла и безсмислието, за доброто и злото. Не само сега, не и преди осакатяването си, а още по-рано, когато беше съвсем млад и силен.

Пробникът отвърна, без да се поколебае:

— Виждам, ти си от знатните. За вас как е, не знам. За нас, бедните, няма по-лош свят от тоя. Затуй поне ние искрено оплакваме раждането на децата си.

— И мечтаете за оня, така ли?

— Мечтаем я! — сви рамене робът. — Че какво друго ни остава? В римската държава робите и бедняците жадуват за Оня свят. Докато дойде Месия, тъй говорят юдеите, Спасителят, който ще направи и тоя свят щастлив.

— Ама ти вярваш ли, че това може да стане?

— Ако робите избият господарите си, ще стане!

Стак присви устни.

— А как мислиш? Дали тогава из средата на бившите роби няма да излязат нови господари?

Старецът пак сви рамене. А Стак добави:

— Няма да я бъде тая, няма! Светът всякога е бил разделен на бедни и богати, на плебеи и патриции, на роби и господари.

Изтичалите от двореца слуги и войници прекъснаха разговора им. Те докараха коли и колесници, заградиха с тях един кръг със стотина разкрача обиколка. От казармата излязоха свободните от наряд легионери, покатериха се на колите. Квинтус Публиус изведе под мишца сина си. Младият легионер още не се бе оправил от удара, който бе получил, когато Терес го бе тръшнал на земята. Неусетно до тях се наредиха и някои престрашили се траки. От двореца излезе Маркус Красиниус и застана на площадката зад поставената пред него кола.

И ето, от затвора на Мокапор извлякоха Терес Бунтовника, развързаха го, свалиха букаите от нозете му и го изтикаха сред арената, почти гол на снега.

Центурионът Силвиус Красиниус вдигна ръка. Множеството стихна.

— Робе! — извика той. — Говорят, че траките са смели, че са жадни за кръв. Говорят, че когато се напият и нямат кого да убиват, себе си раняват, за да се радват на кръвта. Докажи колко си смел! Докажи ще бъдеш ли годен за гладиатор!

— Аз гладиатор не ставам! — изръмжа Терес.

— Роб, който не се подчини на стопанина си, бива бит с камшици, бива разпъван на кръст, бива разкъсван между две наведени дървета. Чуй ме! За теб има само един избор: или в рудниците, или на гладиаторската арена. Всеки рудокопач предпочита гладиаторската участ, защото се умира изведнъж. Но докато умреш, живееш добре… За роб…