Петър Бобев - Гладиаторът

По три пъти на ден имаше надпрепусквания около жертвената клада. Десетки колесници станаха на парчета. Двама колесничари се пребиха, та положиха и техните тела в подножието на жертвеника до тримата умрели от преливане да изпроводят в дългия път Котис и Хегезипила. По три пъти на ден най-изкусните ездачи опитваха да обяздят най-дивите жребци. По три пъти на ден най-яките борци премерваха силите си.

А през тези три дни събрани от близо и далеч зидари изградиха царска гробница. Майстори рисувачи изписаха стените й със сцени из живота на покойниците. Вътре натрупаха безброй вещи, които щяха да им бъдат нужни в отвъдния живот: скъпоценна колесница с позлатен ярем, меч, копие, лък, стрели, щит, броня и златен шлем-маска за Котис; гривни, огърлици, пръстени, златообшити носии, фибули — за Хегезипила и безброй съдове, амфори, ритони, хидрии, блюда, масички и столове за бъдещия им дом.

На третата вечер Спартак запали с факла кладата. Сухите борови стволове пламнаха изведнъж, сякаш над тях израсна огнена планина. Огрени от заревото му, сипещите се снежинки заприличаха на искряща вихрушка. Снегът наоколо се стопи, оголи земята. И тъй както повелява обичаят, Спартак се впусна пръв в погребалния танц. Скоро го последваха и другарите му. Само Дизатралис все гледаше да се махне, заседнал над един мех с вино, все недоверчив към римляните, а Стак се гърчеше от треска в леглото си с подлютена рана от забитата в бедрото му стрела. И накрай всеки, който още можеше да се държи на крака, се хвана на хорото. Не спряха, докато не изгоря и последната главня, докато цялата клада не се срина в купчина жарава. Тогава играчите, кой по-рано, кой по-късно, се отпускаха на земята като посечени от умора и заспиваха мигновено.

На заранта начело с всичките жреци от Ямфорина и околността пренесоха овъглените кости в гробницата. Когато знатен тракиец се отправя за Небесните селения, с него погребват любимия му кон и любимата му жена. Котис не бе имал друга жена. А Хегезипила бе умряла заедно с него. Затова пред гроба му заклаха най-хубавия жребец в Ямфорина. Конят е въплъщението на Тракийския конник. Той отнася душите към вечното блаженство. Пред входа поставиха две плочи икони: на Конника — това загадъчно божество на плодородието, на лова, полята и здравето — и на Бендида — богинята на подземните сили и плодовитостта, с две копия в ръка, възседнала заднишком елен.

Строителите зазидаха входа и стотици селяни почнаха да засипват вечното жилище с пръст. Затрупаха го до покрива. Щяха да продължат напролет, когато се стопеше снегът. И на това място щеше да изникне още една тракийска могила.

Спартак седеше пред пиршествената трапеза до гробницата на родителите си редом с Маркус Красиниус. Префектът този път си бе наумил да играе ролята на опитен дипломат, който тачи варварските обичаи. Край тях бяха насядали най-личните траки, които не бяха избягали с Мокапор. Само Дизатралис не беше останал. Още вчера хората му го бяха отнесли в селото му мъртвопиян.

Софрите бяха затрупани с дивеч: мечи лапи, рибици от тур, глигански бутове, пълнени с гъби глухари. Виночерпците разнасяха гъсто ямфоринско вино. Наоколо бяха наклякали свирачите, които се редуваха — ту кавалджиите, ту магадистите, ту гайдарите — да пригласят на певците, надпреварващи се да славят покойниците и предците им. Около могилата танцуваха под звуците на сирингите обучени коне. Разделени по двойки, мускулести борци премерваха силите си.

А снегът не спираше. Сякаш небето се бе продрало и изсипваше върху премръзналата земя цели преспи наведнъж. Вятърът ги поемаше, усукваше ги в луди виелици и ги трупаше във вълнисти навеи из урви и долове. Дори на открито снежната покривка стигаше до пояс.

Виното бе извършило своето. Маркус Красиниус и Спартак пресушаваха на един дъх налятото им вино и се кълняха във вечна вярност.

Както обикновено префектът пиеше само от своята чаша, изваяна от носорогов рог. Такова беше поверието — тя предпазвала от отрова. А нему още като юноша му бе предсказано от един стар халдеец да се пази от отрова. В Рим, пък не само там, в целия тогавашен свят от Египет до Елада шетаха продажни роби и Ескулапови жреци, та и най-доверени приятели не се поколебаваха много-много, преди да пуснат някое зрънце в ритона ти и да те отпратят преждевременно да се окъпеш в забравата на Лета.

А от напиване префектът не се боеше. На ръката си носеше пръстен от аметист, което на гръцки значи „ненапиващ се“. Смяташе, че вълшебният камък запазва главата му винаги бистра, а не навикът му, придобит в безброй гуляи. Митридат Понтийски бе привикнал организма си към арсеник. Ала Маркус Красиниус не се доверяваше особено на привикването. Затова държеше нарочен роб пробник, негоден за нищо друго, който опитваше преди него всяко ястие и питие.