Петър Бобев - Гладиаторът

Центурионът подметна:

— По-разглезен аристократ от него няма в целия Рим. Напарфюмиран — ще се задушиш от парфюма му. Начервен като хетера, отрупан с пръстени…

— В боя ги свалял.

— И четиристотин роби само у дома му в Рим. Нощем спели на улицата, защото вътре нямало място.

— За туй не му завиждам! — рече Маркус и повтори старата римска поговорка. — Колкото роби, толкова врагове!

Часовоят на вратата сви в недоумение вежди. Ето на̀, и благородниците недоволствуват от същото. Тогава защо има роби?

Александър Велики никога не подценявал противника си. Затова и Маркус Красиниус добави, макар и неохотно:

— Но и смел, не забравяй! И умен. И суров. Тежка служба ни предстои, драги. При такъв началник — трибун на кохортите, помощник на претора.

— Тук не е Рим — опита да го успокои братовчедът. — Тук опасностите дебнат отвред. Няма да му остане време за старите дрязги.

Самообладанието на Маркус стигна дотук:

— Не става дума за дрязги, за съперничество. Става дума за това, че аз не мога да го понасям, а трябва да му се подчинявам, да бъда любезен, покорен…

Но не! Дори пред най-близкия не биваше да издава чувствата си. Какво би казал, ако го видеше Александър?

— Трябва да питам авгура — усмихна се насила той. — Да поискам съвет от пилците му.

Силвиус не обичаше да се замисля много.

— Я остави! — рече той. — До утре я ти, я онзи…

И Маркус беше съгласен с тая философия.

— Наистина, докато Гайус Салвариус Астрагал дойде, могат да се случат хиляди случайности. Ами докато живеем, нека да си поживеем!

Легионерът Мециус стоеше неподвижен на поста си, все едно нечул нищо. А то не го и засягаше. Аристократите се борят за власт, всеки срещу всеки, като че ли могат да изядат всичко, което награбят; като че ли могат да отнесат със себе си в гроба всичко, което имат…

От стаята на Хегезипила, в другия край на коридора, излезе угрижена жрицата на Дионис. Маркус Красиниус я видя. Погледът му светна.

— Покани я! — обърна се той към братовчед си.

Силвиус Красиниус излезе да я пресрещне.

— Салве, вакханке! — поздрави я той почтително. — Префектът Маркус Красиниус Алвио те кани за малка беседа.

Тя го изгледа умислена.

— Добре!

И влезе подире му в стаята.

— Поздрав, Саине! — посрещна я Маркус.

Девойката се поклони.

— Извини ме, префекте! Нямам време. Хегезипила вече се отърва от грижите на земния свят. Трябва да уведомя Спартак, за да подготви тържеството.

Той я запита:

— Слушал съм много за вашите обичаи. И все пак — чудно ми е. Не тъгувате ли за умрелите?

Тя вдигна очи.

— Дали не тъгувам… Сърцето ми се къса… Но не бива… Това е все едно, че от студената и влажна землянка, където е студувала и гладувала, Хегезипила се е преселила в прекрасен палат… А нас е оставила в землянката… Трябва ли да плача за нея… Или за мен…

— Смяташ ли, че там е по-хубаво оттук?

Саине вдигна рамене.

— Отде да знам? Дори и Евридика не можа да се завърне от онзи свят, та да ни разправи какво е видяла. Но старите казват, че само там съществува истинско щастие. Тук ние виждаме неговото отражение, като лунната пътека в езерото.

Маркус се замисли. Чудна беше тази земя. Не само дивите варвари. Настройваше с мисли за смъртта и коравите римляни.

— А за нас оня свят е страшен. Студен и мрачен. Ако въобще го има. За нас всичко е тук, на земята.

— Тоя свят е сън. Истинският живот е онзи, където се пресели Хегезипила.

— А ние казваме: „Наслаждавай се, докато си жив!“

Забелязал неприкритото й желание да си тръгне, той рече:

— Почакай! Аз знам, че жриците на Дионис са прорицателки. Предскажи ми и моето бъдеще! Не много, не всичко. Поне това, което ме очаква наскоро.

Девойката разпери безпомощно ръце. Смяташе, че молбата му е искрена. Не допускаше, че това беше само предлог да я задържи, да продължи близостта с нея.

— Сега не мога, префекте. Предстои ни да изпратим Хегезипила. Три дни ще продължат погребалните веселби. Развеселена да си иде и изстрадалата Хегезипила. После, след като свърши тържеството, ела в Дионисовото светилище! Тук нямам сила.

Неочаквано той посегна да я хване за ръката.

— В такъв случай аз сам ще си го предскажа.

Тя се дръпна раздразнена:

— Тогава защо ме бавиш?

Той заговори тържествено, както бе слушал авгурите, които мърмореха неразбрано предсказанията си, докато следяха пътя на свещените гълъби:

— Маркус Красиниус Алвио ще стане велик военачалник. Ще завладее света. А преди това ще завладее най-красивата жена, което е все едно.