Петър Бобев - Гладиаторът

— Защо ме спаси, Терес? — запита Спартак.

Бунтовникът отвърна с дръзката си усмивка:

— Видях те на зор. — Но изведнъж стана загрижен. — Аз съм приятел на всеки, който се бие с Мокапор.

Спартак пристъпи към него.

— Благодаря ти! И бързам да те поканя гост за погребалното тържество на баща ми. Ако пък ти хареса, остани с юнаците си при мен.

Терес поклати глава.

— Туй няма да го бъде! Приятел мога да ти стана, слуга — не!

— Че аз за слуга ли те каня, Бунтовнико?

— Резосът има или слуги, или врагове. Средно няма.

Макар изпълнен с благодарност за навременната помощ, Спартак неволно усети как гневът задавя гърдите му. Видя насреща си истински тракиец — различен от елина и от римлянина, които обичат родината си. Тракиецът обича само рода си, само селото си. Мрази аристократите, които искат да му внушат идеята за отечество, отмята се от тях. Предпочита да стане разбойник, чужд наемник, но да не слугува никому. Това бяха те, тракийските селяни. Денем хрисими и покорни. Плащат всичко, що поиска властникът: и данъци, и ангарии. Дават повече, отколкото им поискат. А нощем догонват с бързите си коне бирниците и ги съсичат. И си вземат обратно всичко. И надвземат. На другия ден — отново мирни и покорни копачи.

Спартак се обърна да приготви баща си за път, без да отговори. Вместо него в разговора се намеси сприхавият Дизатралис:

— Е, какво? Щом не щеш да дойдеш, да те смятаме ли враг на Спартак?

— Не! — поклати глава Бунтовника. — Той ще бъде резос долу, аз — горе, в планината.

Обади се и гърбавият Стак:

— Истински тракиец си ти, Терес. Горд, непокорен. Ала вече не може така. Не може все разединени. Трябва да се сплотим всички. Иначе ще станем роби.

Бунтовникът вирна глава.

— Не е ли все едно: и при римляните, и при резоса — все роб…

— Ти не знаеш какво е робство — прекъсна го сърдито Дизатралис. — Затуй говориш така.

— А ти не подозираш какво е безправието на тракийския селяк. Затова и ти приказваш тъй. Знаеш ли, младежо, чувал ли си? След като бяха заробени от римляните, сега македоняните плащат половината от данъците, които плащаха на цар Филип. Знаеш ли това, а?

— Има безправие. Има повече безправие. Има пълно безправие…

— А свободата е само една. Или си свободен, или не си. Ония там, из Елада и Италия, нямат избор. Ние тук имаме планините си. Имаме си Родопа, имаме Донакс, имаме Орбел. Докато са те, никой насилник не ще ни покори напълно.

Дизатралис кипеше от гняв при тия дръзки слова. Ала нямаше какво да възрази. Знаеше, ако не беше Терес, те всички сега щяха да бъдат трупове, съсечени от Мокапор. И още нещо. Той беше аристократ наистина, мощен, втори след резоса. Но селски аристократ, разбираше се със селянията. Стори му се, че проникна в душата и на тоя бунтовен селяк.

Затова замълча и той.

Нагласил мъртвеца в носилката, Спартак дочу последните думи на горянина. Но и той се въздържа. Пък и не знаеше какво да отговори. Разколебал се бе. Имаше много истина в тия думи.

Терес довърши мисълта си:

— Ако ли загатваш за римляните, не ние ги докарваме. Водят ни ги първенците, резосите, които се боричкат. Ние и да се спречкаме, и да се бунтуваме, много вреда няма. Малки хора — малки поразии. Опасни сте вие, дворяните. Големи хора — големи поразии…

Спартак неволно се почувствува виновен. Оня римлянин, когото остави в Ямфорина, изглеждаше честен воин, който държи на думата си. И все пак… Макар че не той го бе викал.

Той положи ръка върху рамото на Бунтовника:

— Терес, почети погребалното тържество на баща ми. И да останем приятели… Или още по-добре — съюзници!

Маркус Красиниус Алвио беше заел определените за гости покои, където го бе отвел дворцовият управител. Кохортата му пък се бе подслонила из градските къщи. Само личната му охрана се бе настанила в едно от казармените помещения на двореца, опразнено от войниците, които бяха последвали Спартак към светилището на Сбелсурд.

Върху нара в ъгъла на стражницата седяха един до друг десетникът Квинтус Публиус Либеон и синът му Мециус Публиус Либеон. Точно преди една година, петнадесет дни преди януарските календи през 677 година от основаването на Рим, или както казваха елините, през втората година на 193 олимпиада, младият легионер беше завършил петгодишното сурово обучение, което преминава всеки легионер, преди да поеме бранното поприще по пътищата на победоносния Рим.

Времето на войника е винаги заето. Малко му остава за приказка и размисъл. Всъщност той няма защо да приказва, още по-малко да умува. Неговото призвание е да се бие, да громи враговете на Рим, да завладява нови провинции, да докарва нови роби, които да орат, да копаят, да жънат — да хранят и легионерите, и патрициите.