Петър Бобев - Гладиаторът

— Лъжеш! — изхриптя той.

— И днес, както е обичаят, твоят син, омразният плод на престъпната ти любов, замина при Сбелсурд с три копия в гърдите.

Той преглътна. Ех, де да беше така! Но се овладя. Ако не на сина, трябваше да отмъсти поне на бащата. Дори с лъжа.

— Той замина, ала не като желан посланик до бога. Умря не веднага, а след дълги мъки. Сбелсурд не го намери достоен.

— Лъжеш! — изкрещя повторно Котис. — Кой тогава е по-достоен от Спартак?

Мокапор пристъпи крачка към него.

— Вече съм задоволен.

Ала не успя да възпре неволната въздишка.

— Наказах те и аз! Отнех ти най-милото, както ти някога ограби мен. Ти, когото от прост отшелник ктист направих пръв жрец в Медика.

— Защото ти бях нужен. Защото с мен замести умрелия Котис. А не ти се щеше народът да открие смъртта му, за да го мисли безсмъртен. Заради предсказанието на стария Котис…

— Не е важно защо. Направих те втори по могъщество след мен, за да се крепим взаимно.

Първожрецът го прекъсна отново с тихия си глас:

— Тъй беше рекъл предишният Котис: „Умре ли първожрецът, ще умре и твоята власт.“ Ей затова ти бях нужен…

— А ти ми отне любимата жена. А ти, за да ме доунищожиш, подло се свърза с враговете ми — с тези, от които трябваше да ме браниш. Предаде и мен, и Медика. Попречи ми. Ако не беше ти и твоето предателство, аз щях да обединя под един скиптър и медите, и дентелетите, и синтите, и скодриските. Това щеше да бъде само началото. После щях да присъединя и сатрите, и сердите, и бесите. Можех да създам едно велико тракийско царство като някогашната държава на одрисите. И да я противопоставя на ненаситните римляни. — Задъхваше се от гняв и отчаяние. — Разколът — това проклятие за тракийските племена. А бях на път да го преодолея. Ако ти не бе издал плановете ми на бесите. И те нападнаха сердите, стреснаха дентелетите. Останаха само скодриските. Но те са диви, жадни само за плячка. С тях стигнахме до Елада. Но се отказах от тях. Защото в Додона разграбиха и опожариха храма на Зевс, а в Делфи — храма на Аполон. Ей затуй, проклетнико, те приковах тук. Сигурен съм, че и то ти е малко. И смъртта на Спартак ти е малко. Ще докарам Хегезипила. И нея да осъдиш — и нея да изгорят на кладата при погребението на сина ви…

— Чудовище! — почти изхлипа жрецът. — Какво ти бе сторил Спартак? Не те ли тачеше като свой баща?

— Нищо не ми е сторил. И аз го бях приел за свой син и наследник. Ако не беше ти. Ти, който пося омразата на бесите към мен. И омразата на Дионисовия им жрец, на могъщия Вологез. Всички служители на Дионис из цяла Тракия, във всички племена са противници на резосите. Не признават друга власт над своята. Аз щях да направя Спартак свой наследник. Но научих, че тоя проклетник Вологез замисля поход срещу мен, че крои заговори сред царедворците да ме свали. И да сложи на мое място твоя син. Това реши съдбата му.

Първожрецът стисна устни.

— Ако наистина си убил Спартак, тогава убий и мен! Тялото е тъмница за душата, затворена заради своята греховност. Убий ме да освободиш тая затворница! Тя вече е изкупила многократно греха си, отдавна постигна безсмъртието, отдавна престана да угажда на телесните желания. Готова е да се слее със Сбелсурд.

— Не! — зла усмивка сгърчи устните на резоса. — Ти няма да умреш. Ти ще живееш, ще ми служиш до смъртта си и ще се каеш…

В пещерата връхлетя помощникът на Котис, който всъщност беше неговият тъмничар, и извика задъхан от уплаха:

— Спартак идва с цяла стотня войници!

— Млъкни! — изкрещя му Мокапор.

Не успя да го превари. Котис вече бе чул. Тържествуваща усмивка грейна върху изпитото му лице.

— Лъжец! Значи Спартак е жив. Спартак те гони…

— Млък! — с един ритник резосът го простря на пода. — Спартак идва, но няма да те завари жив!

И заби акинакето си в гърдите му.

После с бързи стъпки излетя навън, метна се на коня и препусна към долината, където го чакаха верните му хора. В светилището на Сбелсурд нямаше право да идва никой друг освен резоса и богослужителите.

Само след минута в пещерата влезе Спартак и се хвърли върху обления в кръв първожрец. Положи ухо на гърдите му. Сърцето още биеше.

— Махнете веригите! — заповяда той нетърпеливо.

Един як ковач пристъпи с клещите и разчекна железните гривни. Спартак вдигна отпуснатото тяло и го изнесе навън, та го положи върху наръч сено. Насипа в раната прахан и я превърза с разкъсаната си риза. Наля в устата му вино.

Спътниците му бяха притихнали смутени, загърнати в шарените си зейри, под които опитваха да крият от ръждата щитовете и кривите си махайри. Само копията стърчаха настръхнали над главите им. От мрачното небе се сипеше порой от мокър сняг и дъжд, който се натрупваше по боровите клони, но не се задържаше дълго върху им, а се свличаше на едри парцали по земята.