Петър Бобев - Гладиаторът

Дизатралис усети как кипва господарската му кръв.

— Щом не щеш за Котис, тогава — заради мен! Вие сте мои селяни, в моя земя. И аз ви заповядвам да се биете!

— Нито земята е твоя, нито ние сме твои, нито ти можеш да ни заповядаш, а само бог…

Избухливият аристократ беше готов да замахне с меча си, ако Спартак не го бе отклонил:

— Остави ги! Да не губим време!

Без да трепне, Тарула пошепна, но тъй твърдо, че всички го чуха:

— Който точи меч, меч ще го прониже!

Вече отдалеч, тръгнал подир Спартак, Дизатралис се закани с вдигнат юмрук:

— Ще се върна някой ден и тогава ще залича бърлогата ви от лицето на земята!

— Ако такава е волята на Единния! — отвърна с поклон към изток ктистът.

Отстъпващите достигнаха съседната височина, обградена отвред с гора, и се спряха. Приготвиха се там да пресрещнат нападателя.

Отскачайки от мерещите се в него стрели, Спартак огледа околността. Чак сега си даде сметка колко глупаво се бе намъкнал сам в капана, в лапите на многократно по-силен противник. Той преценяваше бързо. Убеден беше, че няма друг изход. Принуден беше да приеме обсадата. И да чака. Саине щеше да се разтревожи. Щеше да прати други траки; щеше да прати, ако трябва, и римляните.

Но щеше ли да издържи дотогава раненият Котис, щеше ли да ги дочака Хегезипила?

В смътно предчувствие той пропълзя до баща си. Разбра го още преди да чуе сърцето му. Старият бе мъртъв.

Пареща сълза изпълни очите му. Но той я преглътна. Та нали Котис вече се бе отървал от тоя свят, от всичките му мъки, от болките и страданията? Нали сега Конникът отнасяше душата му в Блажените полета? Нима ще плаче, когато е длъжен да ликува? От векове траките се веселят при смъртта на близкия човек…

А защо той не можеше да се зарадва? Или пък никой никога не се е радвал, а всичко е било преструвка… Понеже тъй го изисква обичаят… И тоя обичай… Не е ли само опит да бъде надхитрен животът… Измислен от нещастните хорица, да оцелеят, да устоят, да не бъдат смазани от скръбта… Лъжлива утеха — както казваше Аргиларий Философ… И все пак утеха…

Пръв се досети гърбавият Стак. Той изтича пред всички и прикрит зад щита, се провикна с цяло гърло:

— Хей, войскари на Мокапор! Чуйте! Котис е мъртъв! Помните, ли неговото предсказание? „Умре ли първожрецът, ще умре и властта на Мокапор.“ Свърши се вече властта на Мокапор! Резос е Спартак!

Изкусно метната стрела се впи в бедрото му и той едва успя да се дотътри при другарите си, които побързаха да го превържат.

Сред обсадителите се дочу някаква глъчка. Ропот ли беше това, последвал думите на Стак?

Ала не! Захващаше се нова битка. Някой бе нападнал хората на Мокапор в гръб. Спартак реши да не губи ни минутка. Поведе и той сподвижниците си в пристъп. Боят отново пламна още по-ожесточен. По пелтите затрещяха ромфеите — дългите мечове, що се носят само на рамо; зазвънтяха махайрите; зачаткаха акинаките; кръстосаха се дългите тракийски копия; засвистяха медновърхите стрели.

Мокапор пак трябваше да отстъпи, оставил на полесражението много убити и ранени; оставил още повече бегълци, разколебани от напомнянето на гърбавия Стак.

Тогава Спартак видя избавителите си. Те не бяха нито римляните, нито съгражданите му. Насреща му стояха тия, за които бе слушал толкова хули — горяните. Дрипави, недохранени селяци, нахлупили на главите си вместо шлемове дебели лисичи ушанки, облекли кожуси от зубри, които пазят като истински брони, с грубоковани мечове, с обгорени колове вместо копия и щитове от изплетена леска, върху която беше опъната пак зуброва кожа.

Пред всички стоеше разкрачен, подпрял се на окървавената си ромфея, едър червенокос мъжага, чието лице беше нарязано от белези. Върху гърдите му висеше на златна верижка иконка от мрамор, изобразила Тракийския конник, който поразява глигана — символа на злото.

Спартак го изгледа с възхищение.

— Бойните белези са знак на благородство — рече той. — Мъж без белези не е мъж. Ти изглежда си достигнал върха на благородството.

Горянинът се усмихваше спокойно.

— Кой си ти? — запита го Спартак.

— Терес Бунтовника. Чувал ли си това име, благородни Спартак?

Терес Бунтовника! Че кой не бе слушал за него от Синтия на юг до Сердика на север, от Доберус на запад до Бесапара на изток? В тия размирни времена, когато всеки резос гледаше как да прилепи към владенията си повече земи от съседите, когато от запад и юг настъпваха римляните, горите бяха пълни с размирници, които се криеха из непроходимите усои и нападаха всеки, който им падне. Един от тях, най-дръзкият, беше Терес. Някога Мокапор отвлякъл жена му. Но Терес догонил похитителите и ги избил до крак. То се знае, повече не се върнал в селото си. Заживял из пущинаците. И оттам правеше пакостните си набези — ту стадо на резоса ще отмъкне, ту някой планински дворец ще му запали. И когато накрай търпението на Мокапор прелееше и той се спуснеше подире му с войската си, Терес се прехвърляше или в земите на дентелетите, или при синтите, или при одомантите, или при сатрите, при сердите, а най-често при вечните врагове на Мокапор — бесите. И Мокапор прекъсваше гонитбата. Не му се щеше да нахлува в чужди земи, заради един прост разбойник война да захваща.