Петър Бобев - Гладиаторът

Старият десетник и синът му бяха попаднали случайно в една кохорта. Противно на обичая. И макар че бяха все заедно, в поход и в бой, рядко имаха време да се видят, да разменят дума.

Тъй и сега, седнали един до друг, те повече мълчаха. Пък може би се бяха отучили да говорят. Само им беше приятно да бъдат един до друг, приятна им беше тая близост, защото не знаеха какво ги очаква утре, след час, след минута дори.

Бяха си отправяли все същите въпроси, както винаги: какво ли прави старата майка на Мециус, колко ли са пораснали петте му братя и двете му сестри Публия Прима и Публия Секонда. Нали в Рим жените нямаха лични имена и получаваха родовите имена на бащите си, а за да не бъдат смесвани, биваха наричани Прима — Първа, Секонда — Втора и тъй нататък?

— Дали още се крепи домът ни? — запита се сам Мециус, припомнил си седеметажната сграда на богаташа Крас, в една от чиито стаи майка му бе отгледала децата си. — Дали вече не се е срутил?

Квинтус Публиус сгърчи устни в сурова полуусмивка.

— Стояла е един век, ще стои още един. Да печелят Красовци!

И млъкна внезапно, досетил се, че бе изрекъл нещо нередно. Войникът няма право да одумва римското устройство.

Мециус отклони разговора:

— Догодина ще получиш пенсията, ще получиш и земята, що ти се полага. Тогава ще ги измъкнеш всички оттам. Ще дойде краят на нуждата. Върху наша земя, и с пенсия…

Баща му скръсти молитвено ръце.

— Да бъде благословена Троицата на Акропола: Юпитер Оптимус, Юнона Регина и Минерва. Да помагат Матер Магна Деум Кибела и синът й Атис, да бъде милостив и Митра. И Бендида-Артемида-Анаитис-Атаргатис, богинята на живота и водата, чийто символ е рибата. И всички останали богове и богини, и римски, и чужди…

Мециус наведе глава. Отрасъл в многоезичния Рим, където си бяха дали среща всички религии на света, той също така не знаеше кому да се моли — дали на древните семейни божества, на които се кланяше майка му: духовете на прадедите, пенатите — пазителки на живота и благосъстоянието на дома, ларите — покровители на полетата и пътищата и двуликия Янус, — който охранява вратите. На държавните ли сурови богове от Акропола, които толкова приличаха на елинските? Или на пълчищата чужди богчета и богинки, които нахлуваха на тумби във веротърпимия Рим? А войникът има нужда от вяра. Има нужда от покровител. Животът му винаги виси на косъм. Едни си избират отделен бог или богиня, други като Мециус и баща му предпочитаха да се осланят на всички вкупом, та случайно да не разгневят някой от тях, който е по-силен и по-сръдлив.

Квинтус се умисли.

— Хубаво нещо е земята, собствената земя! Защо тогава селяните бягат от нея. Защо нахълтват в Рим, та стана нужда Сула да отмени правото на пролетариите за евтин хляб? Легионерите ламтят за земя, а селяните стават легионери…

Мециус отвърна:

— Житото е евтино. И месото, и зеленчуците…

— Защо са евтини?

Мециус млъкна. Дотук стигаше разбирането му. Навярно такава е волята на боговете.

Баща му поклати глава.

— Защото на патрицианските имения работят роби.

И добави с въздишка:

— Слисал съм се, сине. Вече недоумявам кое е право и кое не е. Но виждам, робите съсипват плебса, съсипват селянията. Робите ще съсипят и мен, когато получа земята си. Знам, няма да ни изхрани и тя. А ние? Какво правим ние с теб? Ние ловим роби, за да работят земята на патрициите. За да поевтиняват житото и месото. За да отива земята пак у патрициите…

В помещението влезе разводачът, десетникът Септимус.

— Мециус Публиус Либеон! — извика той още от прага. — На пост!

Момъкът скочи, нахлупи шлема, грабна щита и копието и тръгна подире му, като едва погледна баща си. Вече не беше син, а войник, който изпълнява заповед. Той застана пред вратата, закова се неподвижен като статуя. В двореца беше тихо. Траките преминаваха на пръсти, смутени от дръзките гости, които въпреки заповедта на префекта с държанието си явно издаваха воинското си високомерие. Още по-смутени бяха от близката смърт на старата Хегезипила, при която от снощи бдеше неотлъчно Саине.

Мециус неволно се заслуша в разговора, който се водеше в стаята на префекта.

— Вече е на път! — каза Силвиус Красиниус, който бе препускал от Десудаба дотук, за да донесе новината. Той беше братовчед на префекта и пръв центурион в кохортата, най-довереният му човек.

— Само той ми липсваше! — изръмжа Маркус Красиниус. — Фортуна си играе мръсни шеги с мен. Все него изпречва на пътя ми.