Петър Бобев - Гладиаторът

И посегна да я прегърне.

Саине се отскубна гневно от прегръдката му.

— Попитай по-напред какво ще кажат Парките! — пресече го тя. — А хубавата жена, за която говориш, е отровен плод. Не е за теб. Усойница е тя.

И с леко, неуловимо движение извади от пазвата си една истинска усойница, подхвана я с длани и я поднесе към лицето му.

Маркус Красиниус отстъпи пребледнял. Неволно посегна към меча, та с него да отблъсне зловещата заплаха, която съскаше насреща му и го пронизваше с втренчения си стъклен поглед. Очите му не можеха да се откъснат от блестящите капчици отрова, оцедена върху двете остри зъбчета.

— Махни я! — изхриптя той.

Без да се обръща, все едно каменна статуя до вратата, часовоят едва сдържа усмивката си. Рядко се случва такова удоволствие на войника — да види разтреперан пълководеца си.

В това време откъм двора се чу някакъв шум, тракане на оръжия, сподавена глъчка.

Саине излезе.

Преди още префектът да се прибере, Спартак влетя в двореца и без да поглежда настрана, забърза към майчината си стая, следван от пребледнялата жрица.

Остана вътре при нея само няколко минути. Саине чакаше отвън пред вратата. После той се показа. Беше още по-блед. Ръцете му потреперваха. Главата му се бе отпуснала върху гърдите.

Маркус Красиниус го пресрещна със съчувствен поглед. Спартак вдигна глава. Под очите му се виждаха две влажни следи. Той преглътна с мъка и рече:

— Префекте, споходи ни двойна радост. Отърваха се от света на мъките баща ми и майка ми. Още по-радостно е, че двамата заедно ще пътуват към Щастливите полета. Каня те на погребалното тържество.

Попаднал сред този чуден народ, Маркус Красиниус изведнъж пожела да го изучи, да проникне в душата му.

— Питах Саине — рече той, — питам и теб. Ти си образован мъж. Живял си в Атина. Вярваш ли, че има задгробен живот? И че той е по-щастлив?

Спартак не отговори веднага.

— Сега аз съм резос. Длъжен съм да вярвам в това, в което вярва племето ми.

— Радваш ли се, че родителите ти са се отървали от земните мъки?

— Принуден съм да се радвам, префекте. Мъча се да се усмихвам, а сърцето ми вътре се къса. Но трябва. Защото те наистина се избавиха от страданията.

Маркус Красиниус се замисли.

— А може би вие сте по-прави. За нас всичко е тук. И хубавото, и лошото. Затова бързаме да грабнем от живота всичко, каквото ни се удаде.

— Навярно затова ние не се боим от смъртта — отсече Спартак.

Римлянинът се изправи.

— Нима ние се боим?

Тракиецът поклати глава.

— Целият свят се прекланя пред мъжеството на римлянина. Само че вашето е друго, различно. Ние се бием, понякога за да загинем, да идем в хубавия живот. Вие се биете, за да оцелеете, за да живеете след това.

— И затова винаги побеждаваме — натърти Маркус. — Защото искаме да живеем.

Спартак вдигна нагоре умислен поглед:

— Смъртта винаги ни прави мъдреци, кара ни да размисляме. Да мислим за безсмъртието. Ние, траките, толкова жадуваме за безсмъртие, че забравяме всичко друго. Не сме годни да възприемем мисълта за смърт.

— А ние не! — отвърна Маркус. — Боговете ни са безсмъртни, държавата ни е безсмъртна. Но не и отделните хора…

Тия думи подсетиха Спартак.

— У нас е друго. Всеки се грижи за своята душа. Иска тя да бъде безсмъртна. Не понася друга мисъл. Моята личност стои над всичко. Ние жадуваме за свобода. И в безсмъртието виждаме свободата си. — Внезапно той прекъсна умело подхванатия от префекта разговор: — Извини ме, префекте! Трябва да вървя! Трудно се подготвя тракийско погребение.

Маркус Красиниус вдигна ръка за поздрав, след което се прибра в стаята си. Там се изтегна върху леглото и продължи мислено недоизречените си думи: „Траките жадуват за свобода, свобода до безвластие. А безвластието е признак на слабост. Слабостта пък е примамка за всеки завоевател. Безумци, не виждат ли, че в неудържимия си и безразсъден ламтеж за пълна свобода те стремглаво летят към робството? Не се ли досещат за какво съм тук и аз?“

Три дни и три нощи продължиха веселбите край двамата покойници, положени редом върху погребалната клада. Нямаха чет воловете и свинете, и овните, които бяха опечени на шиш и изядени; делвите с вино и пиво, които бяха изпити; песните, които бяха изпети; хората, които бяха изиграни. Който и откъдето да беше, щом бе дошъл тук, бе нахранен и напоен. И римските легионери, които не ядат и не пият извън лагера, получиха позволение от префекта да се позабавляват. Само за нощувката беше трудно. Малка се оказа Ямфорина, нямаше къде да приюти толкова другоземци. И макар че снегът не преставаше, хората не се безпокояха много. Наяли се и препили, те се загръщаха в кожусите си и заспиваха направо върху снега. И боговете ги запазваха здрави и читави. Проспали пет-шест часа през деня или през нощта, те скачаха на крака и освежаваха още неизтрезнелите си глави с ново ядене и пиене.