Петър Бобев - Гладиаторът

Като в мъгла дочу и словата на баща си, изречени с много болка, но в същото време твърдо и решително:

— Щом като Всевиждащият, Единственият и Неповторимият иска жертвата, всички сме длъжни да му я дадем: от последния орач до резоса. Щом като Всесилният го иска, изпращам и сина си при Него. Само за доброто на Медика.

Спартак усети как гърлото му се свива в задушаваща тръпка. Стана му жал — не за себе си, повече за гордата мъка на баща си, за немощната си майка, която бе оставил без свяст в двореца, но чийто последен писък още кънтеше в ушите му.

Той долови знака на жреца и пристъпи към лобната площадка. Но се закова на място недоумяващ, потресен, вцепенен от ужас.

Четиримата му приятели, вместо да го последват, се обърнаха назад и се хвърлиха върху резоса. В ръцете им лъснаха острите акинакета. Дизатралис удари баща му в гърдите, а Битус в гърба. Другите не успяха да стигнат до него, пресрещнати от копията на телохранителите и хвърлилите се насреща им привърженици на Мокапор.

Ала резосът не загина. Наточените остриета се пречупиха със звън в облечената под бялата наметка броня. Мокапор не беше тъй безразсъден, та да излага живота си на всеки размирник. Той грабна махайрата на най-близкия войник и я размаха, настъпи срещу заговорниците.

Народът разкъса обръча на охраната и нахлу в стъгдата с хилядогласен рев. Схватката се развихри мигновено. Мълчаливото, покорно до вчера множество изведнъж се превърна в освирепял звяр, който помиташе всичко по пътя си.

И тогава, дори в кънтежа на боя, всички дочуха бойния вик на настъпващите римляни.

— Ба-ри-тус! Ба-ри-тус!

Този стоманен припев, на който не бе устоял никой народ в света, пред който се сковаваха в ужас най-мощните армии, обърка и разбунтуваните траки. Пламналият метеж внезапно пресекна. Мокапор опита да стори нещо.

— Меди! — изкрещя той. — Забравете враждата! Сега има само една цел — врагът! След мен, меди, да го срещнем достойно!

Ала народът беше безоръжен, народът съзнаваше, че с тояги и голи юмруци няма да устои против облечените в желязо манипули. И отстъпи. Пръсна се в безредие. Побягна с привържениците си и Мокапор. Но като видя, че една центурия вече е пресякла пътя му към Ямфорина, свърна на север и изчезна в гората.

Когато Спартак понечи да го последва, вече беше късно. Легионерите затваряха обръча. Въпреки това той би опитал да си пробие път, ако не бе видял Саине, която тичаше насреща му, разплакана от радост. Готова да го прегърне, щастлива, жрицата се закова на място, сякаш спъната от гневния му поглед.

— Защо идваш с врага? — запита Спартак.

Тя отвърна смутена:

— Враг ли е този, който те спасява от смърт?

Тогава се вмеси Дизатралис, неусетно застанал пред тях:

— Има една поговорка: „Пази се от данайците дори когато правят дарове.“ Аз казвам: „Пази се от римляните дори когато те спасяват!“

Спартак се извърна рязко и посегна за някакво оръжие.

— Кои тогава са приятелите ми? Тия, които поискаха да убият баща ми, те ли?

Дизатралис скръсти ръце на гърдите си:

— На резоса сме врагове, на тебе — приятели!

— Не може така! — сряза го Спартак. — Или мои и бащини приятели, или мои и бащини врагове!

Тогава се обади Битус, който обикновено мълчеше:

— Баща ти отдавна заслужаваше смърт. Защото отне свободата на медите, защото от волни траки поиска да направи селяните роби, а пък аристократите — дворцови прислужници. Търпяхме го заради теб. Надявахме се на теб. Когато видяхме, че и теб ще загубим, не издържахме. Нито в бога му вярваме, нито в благородството му.

Не можа да довърши, защото от града дотича задъхана една слугиня и падна в краката на Спартак:

— Бързо, господарю! Майка ти Хегезипила умира!

Момъкът не изчака тя да се доизкаже, а хукна към града. По даден знак от префекта, който наблюдаваше отдалеч всичко, легионерите се отдръпнаха да му сторят път.

Спартак прекоси тичешком Ямфорина и влетя в двореца. С два скока се озова в майчината си стая. Завари първата жена на резоса безпомощно отпусната върху леглото, затрупана с кожи, под които едва се виждаше восъчното й лице.

С последно усилие тя размърда устни:

— Сине!… Не можах да понеса… Ужасната вест… Повелята на Сбелсурд… Сърцето не издържа… Отивам си…

Той седна до нея, сложи ръка върху челото й.

— Трябва… Трябва да ти го кажа! — додаде старата. — Остани само ти!

Слугинята и Саине, която го бе последвала дотук, се отдръпнаха мълчаливо.

Майка му се озърна.