Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

У Лефует се надигна едно чувство, което през последните години бе забравил — страхът! И за пръв път от години той усети нещо като угризения на съвестта. Не, разбира се, загдето е направил нещо лошо (за добро или лошо на него му липсваше сетиво), а защото осъзна, че е направил голяма глупост.

Тоя безценен смях на бедняшкото момче, бляскав и твърд като диамант, би могъл да си набави по много по-прост начин! Не като се пазари за него точка по точка с разни ментърджийски договори и не с тия фокуснически способности да се печелят басове, а като…

Внезапно в тоалетната влезе събеседникът на Лефует и видя неговото пребледняло, леко разкривено лице. Той си помисли, че баронът е така разстроен заради марката на маргарина „Палмаро“, а Лефует пък си помисли, че египетският представител тъкмо това си е помислил. Създаде се едно дяволски неприятно положение, а баронът не посмя да пусне отново в ход своя смях, защото изведнъж бе загубил увереността си в него. Затова, като се престори доста неубедително, че му е прилошало от нещо, той измърмори:

— Утре ще се разберем в Кайро. Нещо не ми е добре. Тая майонеза от омари…

Той напусна сладкарницата и с дълги скокливи крачки — като скакалец — хукна към хотела. Разхождащите се по елегантния булевард „Юнгфернщег“ напудрени дами и важно крачещи господа отбелязваха с осъдително смръщени вежди:

— Така ли се тича по „Юнгфернщег“? Какъв невъзпитан…

Лефует не чу и не видя нищо от това. Той усещаше, че смехът заплашваше да му се изплъзне, досещаше се по какъв начин, затова искаше да спаси каквото още можеше да се спаси, със зъби и с нокти да го запази за себе си. И тичаше по красивия булевард, скачаше, блъскаше се в минувачите, хвърляше се слепешката напред, без да обръща внимание на движението, тичаше, като полудял тичаше към своя хотел. Докато изведнъж насред платното на улицата пред самия хотел сякаш се препъна в нещо, залитна, чу скърцането на спирачки, чу викове на хора, усети нещо горещо да потича по бедрата му и изкрещя, преди да падне в безсъзнание:

— Тим Талер!

Това улично произшествие дойде колкото внезапно, толкова и закономерно като следствие: страхът поражда несигурност. Несигурността обърква. А объркването ражда нещастните случаи. Ето защо баронът съвсем неслучайно попадна пред тоя автомобил тъкмо когато бе започнал да се бои за смеха си.

Впрочем той имаше по-жилаво тяло, отколкото изглеждаше наглед. Пък и колата в последния миг бе успяла да спре, та не попадна под колелата й. Безсъзнанието му беше резултат на падането.

Двамата детективи, които бяха тичали подире му запъхтени, го настаниха в болничната линейка, която пристигна след пет-шест минути. Придружиха го и в болницата, където той твърде скоро дойде на себе си. Първите му думи обаче си останаха напълно неразбираеми за хората около него. Той каза: „Който последен се смее, най-добре се смее“.

После влезе лекарят и Лефует с отпаднал глас каза на детективите, че нямал нужда от тях.

— В болницата — добави той шеговито — човек най-добре е защитен, защото всички уважават болницата.

Той леко се позасмя, а от това като че ли му стана малко по-добре.

Детективите напуснаха болничната стая и Лефует биде внимателно прегледан. Бе се отървал с няколко натъртвания и слабо мозъчно сътресение. Предписаха му лека храна и няколко дена пазене на леглото. Освен това го посъветваха да не приема никакви посещения.

Въпреки това още същия ден Лефует прие един повече от странен посетител — някакъв дребничък, болнав човечец с очила с телена рамка. Лицето му беше набръчкано като смачкана хартия и костюмът му беше смачкан. Дежурната сестра се учуди, че пациентът, който изглеждаше да е човек от висшето общество, общува с такива хора.

Лефует му отправи няколко въпроса и му даде няколко нареждания.

— Виждали ли сте момчето след оная история на хиподрума?

— Не, господин барон, но…

— По-тихо, драги! Тук съм мистър Броун.

— Тъй вярно, господин… мистър Броун. Исках да ви кажа, че познавам момчето от снимките по вестниците.

— Това е добре. И все пак поогледайте го още веднъж, ако е възможно. Но незабелязано! Не е изключено да ви познае. Тия телени очила не ви променят много-много.

— Тъй вярно, господине… Броун!

— Значи още веднъж, драги: извънредна предпазливост! Не бива да забележи, че освен частните детективи го следи още някой. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Втори въпрос…

— Заповядайте, мистър Броун!