Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Режа си главата, че точно така ще направи, мистър Броун!

— Именно! И аз ви моля да поспорите известно време с него там, та да мога да изляза и да напусна хотела през задния изход. А писмото той, разбира се, може да прочете.

Чипото носле под червения перчем се размърда весело:

— Значи трябва да го задържа около четири-пет минути. Ще бъде сторено! Тогава ще успея да вдигна цената и вие няма нужда да ми давате толкова пари. Сто марки стигат.

Тим поиска да каже нещо, но момчето го прекъсна:

— Не, не, оставете! Сто марки стигат. Така, както сте се маскирали, сигурно няма да попаднете сред богати хора. Ще трябва да имате дребни пари в джоба.

— Може би сте прав — отвърна Тим. — Много ви благодаря! Ето писмото, ето и стоте марки! А като замъкнете детектива зад ъгъла, няма да е зле да се изкашляте по-високо.

— Всичко ще стане тип-топ, мистър!

Пиколото пъхна парите в джоба, а писмото в широкия маншет на униформата си и — напук на служебните предписания — подаде на Тим ръка, съвсем като на приятел:

— Желая ти сполука, Броун!

— Да, от сполука ще имам нужда — отвърна сериозно Тим и стисна ръката на момчето.

Щом то излезе, Тим залепи ухо на вратата. Сърцето му сякаш отново се бе качило чак в гърлото му. След малко чу кашлица, приличаща на лаене. Бе станало единайсет и четиридесет и пет. Той отвори предпазливо вратата. Коридорът беше празен. Затвори я след себе си, но реши да не губи време за заключването й. С няколко безшумни скока достигна стълбата, която водеше към черния изход на хотела. („Използвай черните стълбища!“)

Измъкна се безпрепятствено. Някаква камериерка, на която той измърмори „добър вечер“, изглежда не го позна.

Навън асфалтът лъщеше под светлината на уличните лампи. Над Хамбург бе започнало да ръми. Някакъв мъж с чадър стоеше на отсрещния тротоар, но бе извърнал глава на другата страна. В светлината на лампите проблясваше никеловата рамка на очилата му.

Сега никакво тичане! Трябваше ей тъй да се шляе, да си подсвирква и се поклаща като моряк в отпуска. Тим се огледа, сякаш се колебаеше накъде да поеме, заподсвирква си и тръгна по посока на кметството. Никакви стъпки не го последваха. Но да се обърне, не се решаваше. Подчертано небрежно, а вътрешно пред спукване от напрежение, той провлачаше краката си в познатата моряшка походка, зави в една тъмна пресечка и… хукна да тича. Спря се чак при пазарището пред кметството. Часовникът на някаква кула бе започнал да отброява часовете. На площада имаше цяла редица таксита. Но само едно стоеше със запален мотор. Той бавно се приближи към колата и позна Джони, който също беше предрешен.

Часовникът тъкмо бе спрял да бие. Бе полунощ. „Черният час на трамваите.“

Тим отвори вратата и седна до шофьора.

Джони каза:

— Извинете, но колата е заета. Вземете следващото такси! — и се обърна към пътника, а обхождаше с търсещ поглед площада пред кметството.

— Посети Лепнещия лебед, спечели това, което постигна принцесата — отвърна полугласно момчето.

Джони подвикна изненадано:

— Тим, човече, не можах да те позная!

— Моята камериерка си има един обожател, Джони, той работи в църковната флота.

— Има ли някой след тебе?

— Не вярвам.

Колата се изкачваше вече покрай отделните осветени витрини към пазарния площад Рьодинг, зави там рязко надясно и хвана посоката за пристанищния квартал.

— Някой да е по петите ти, Джони?

— Възможно е, момчето ми. От един час имам усещането, че ме следят. Но то е само едно такова чувство, знаеш ли, някаква определена кола или определен човек, които да ме следят, не можах да открия. Ще минем по странични улици.

Край щурмана вълнението на момчето малко се уталожи. Представяше си това полунощно пътуване с таксито по-драматично. И макар да минаваха сега непрекъснато през тайнствени и тъмни странични улици, това бяха най-спокойните минути за Тим през тоя ден, пълен с черни стълбища.

Джони караше бързо и сигурно. Понякога хвърляше поглед в огледалцето, но никой изглежда не ги преследваше.

Колата, която скоро след това бе тръгнала подире им, караше със загасени светлини.

Няколко пъти Тим се опитва да попита за Крешимир, но Джони го прекъсваше:

— Почакай, докато го видиш сам, Тим! Моля те!

— А мога ли да запитам нещо, което не е свързано с Крешимир?

— Какво искаш да знаеш? (Сега те прекосяваха вече предградието Алтона.)

— Откъде знаеше, че баронът и аз пристигаме с тоя самолет?

Щурманът се засмя: