Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

И тогава се случи нещо много странно: Тим видя през булото от сълзи да се приближават към него три светли лица, а миналото и действителността изведнъж смениха местата си. Той беше едно малко момче пред гишето на някакъв хиподрум, спечелило пари, много пари. И плачеше от радост заради печалбата и от мъка по баща си, загдето не можа да доживее това щастие. А после чу някакъв гърлен, скърцащ глас, който му казваше: „Ей, малкия, когато човек има такъв късмет, не бива да плаче!“.

Тим вдигна очи.

От някое потулено ъгълче на паметта му трябваше сега да изскочи един човек със смачкано лице и смачкан костюм. Но образът на тоя човек се разми. На неговото място се появи друга фигура, много по-едра и много подвижна — Джони. А заедно с щурмана пак така внезапно се върна и настоящето: нощта пред гостилницата в Йовелгьоне, светлината на стълбата, която водеше нагоре в мрака, и тримата стари приятели, чиито лица колебливо се кривяха между смеха и плача.

Като буря бе връхлетял върху Тим Талер неговият завърнал се смях. Но ето че настъпи затишие, в което Тим си възвърна властта над смеха. Той избърса с опакото на ръката сълзите си и запита:

— Помните ли още какво ви обещах, когато заминах от Хамбург, господин Рикерт?

— Не, Тим.

— Казах ви тогава: Когато пак се върна, ще се смея. И ето, аз мога да се смея, господин Рикерт! Мога, Крешимир! Джони, мога да се смея! Само… (Нов пристъп на смеха му попречи няколко мига да продължи.) Не мога само да разбера как стана това.

Приятелите му, които бяха се страхували момчето да не загуби от щастие разсъдъка си, се зарадваха:

— Отдавна можеше да си върнеш смеха! — рече Крешимир.

— Не разбирам как.

— Как гласеше облогът, който сключи с мене, Тим?

— Басирах се, че отново ще получа смеха си.

— Точно така! И какво щеше да стане, ако спечелиш баса?

— Тогава щях да получа смеха си. И ето че го получих!

— Но щеше да го получиш дори и ако загубеше баса, нали?

Чак сега на момчето му просветна. То се плесна засмяно по челото и извика:

— Ами да! Ако загубех баса, тогава пак трябваше да си върна смеха! Как не съм се сетил! Можех с всеки човек да се хвана на бас и така или иначе при всички случаи щях да си го получа!

— Чак толкова просто не беше, моето момче — намеси се и Джони. — Ти съвсем не можеше да се басираш с когото и да е. Защото щеше да издадеш, че не притежаваш своя смях, а това ти нямаше право да правиш. Ти можеше да се басираш само с оня, който сам бе отгатнал какъв е договорът ти с Лефует, само с Крешимир.

— Но пък с мене — допълни Крешимир — басът беше напълно сигурен.

Сега, когато Тим бе се излекувал от болката си по своя смях, когато отново стана здрав и трезвомислещ, той изведнъж видя колко просто е било всичко. Объркан и отчаян, години наред бе използвал „черните стълбища“ вместо простия и прав път. Беше кроил сложни планове, в които се играеше с милиони, а получи смеха си по много по-евтин начин. За по-малко пари, отколкото струваше една лъжичка маргарин. Само за един пфениг!

Толкова евтин е смехът, когато човек поиска да го заплати с пари. Но истинската му стойност не може да се измери и с милиони. Смехът, беше казал Селек бей, не е търговска стока. Смехът трябва да се заслужи.

Ръменето беше преминало в тънък дъждец, но никой от четиримата не го забелязваше. Не бяха доловили и шляпащите стъпки по каменните стъпала. Сега, млъкнали за миг, те изведнъж чуха шляпането и се обърнаха.

По тясната стълбичка из мрака слизаше някаква кокалеста, олюляваща се фигура. Дълги крака в черни панталони израснаха първи в светлинния конус на фенера, бледи дългопръсти ръце изплуваха след тях, после бял нагръдник на риза, а над него — продълговатият овал на едно лице. Фигурата се спря, осветена в целия си ръст, под табелата с надписа „Дяволската стълбичка“ и се облегна изнемощяла на зида от дялан камък.

Беше баронът.

От гърдите на Тим отново заизвира чуруликането на чучулигата. „Черните стълбища!“ — звънна насмешливо в главата му. Та това беше само някакъв дявол от кукления театър, една подвижна кукла, която беше толкова смешна, че дори заслужаваше съчувствие!

Но Тим Талер, момъкът, който отново можеше да се смее, потисна песента на чучулигата в себе си и не се разсмя.

Баронът бе седнал на стъпалото и гледаше със стиснати устни и тебеширенобяло лице към мъжете в долния край на стълбицата.

Тим се изкачи при него.