Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

Двамата седнаха пред една богата късна закуска. (Закуската беше за госпожа Рикерт такова желано удоволствие, че тя си го позволяваше по два пъти на ден.) И сега Тим трябваше дума по дума и съвсем точно да разкаже всичките свои преживелици след отпътуването си от Хамбург. И той го направи с видима наслада.

Размахваше един вестник и крещеше:

— Sensazione! Sensazione! Il Barone Lefuet е morto! Un ragazzo di quttordici anni adesso il piu Ricco nomo del mondo! Sensazione! 18 18 Сензация! Сензация! Барон Лефует е мъртъв! Едно четиринадесетгодишно момче сега е най-богатият човек на света! Сензация! (итал.). — Бел.пр.

„Какъв хубавец е станал! — мислеше си госпожа Рикерт, като го гледаше. — И колко добре говори на чужд език!“

Разказваше на старата жена приключенията си, сякаш ставаше дума за някоя комедия. Сега, когато отново можеше да се смее, много неща, които по-рано бяха ужасни, му се виждаха смешни. Той разказваше за налудничавите облози с Джони, за трагичния край на полилея в хотел „Палмаро“, за картините в Генуа и Атина, за заговорите в замъка, за Селек бей, за историята с маргарина, за околосветското пътешествие, за завръщането им в Хамбург, за мащехата и за Ервин и за черния час на трамваите.

Тогава дойде редът и на старата дама да разказва. И тя започна с голяма радост:

— Знаеш ли, Тим, като не се върна от Генуа и като се появи тука отначало господин Крешимир, а после и големият Джони, тогава аз веднага почнах да се досещам. Не искаха да ми кажат какво е станало, щото имам някакъв дефект на сърдечните клапи. Но аз си го имам повече от осемдесет години, та постепенно си свикнахме един на друг — дефектът и аз. Е, почнах аз тогава мъничко да поподслушвам и да шпионирам, намерих после и писмото, дето си го писал от Генуа, и така научих нещичко повече, нали?

Старата жена, която гледаше сега на момчето като на млад мъж, продължаваше да се старае да говори на литературен немски език, което явно я измъчваше, защото тя си бе свикнала на своето хамбургско наречие.

— Аз винаги шпионирах, когато Крюшан с господин Крешимир или с големия Джони нещо заговорничеха. Те почнаха да идат много често, щото нали работеха на доковете. Друга работа не можеха да намерят, не им даваха просто. Дяволска история беше! Пък и то си се оказа такваз дяволска история, нали? Секи случай аз сичко се научавах, квото те си шушнеа. Знаех и че синът ми е загубил мястото си като директор, макар да го криеше от мене.

— Наистина ли е станал докер в пристанището? — прекъсна я Тим.

— Амчи да, момчето ми, такъв беше. Може би знаеш как е у нас в Хамбург? Сичко уж ного почтено, ако моеж тва да го разбереш, но ако някой бъде уволнен от сериозен пост и почнат разни шушу-мушу около него, пък ако ще и явни глупости да се дрънкат, никой после не го приема на работа в кантората си. Разбираш ли?

Тим кимна.

— Е, аз си имам състояние. Повечето в книжа.

— В акции ли? — запита Тим.

— В акции, момчето ми. И ти май разбираш вече нещичко от тия работи, а? Значи, както ти казах, син ми можеше и изобщо да не се хваща на работа като докер, щото съм богата. Но кво да го правиш, такъв чиляк е той, че все требе да работи. А и без пристанището направо се вкисва. Затова и отиде като докер. Пък се преобличаше на доковете. Иначе винаги: тип-топ от къщи и тип-топ — обратно. Че да не разбера, дето се е хванал като обикновен работник на работа. Но нали има и телефони, как няма да разбера?

Тим се засмя на разказа на старата жена и госпожа Рикерт се смееше заедно с него:

— Аз съм си една дърта гъска, една глупава гъска, ама… чак пък толкова глупава и не съм! Аз и първа си побъбрих с господин Селек бей, когато той се обади по телефона. Е, и тогава господата заговорници най-после решиха да ме посветят в работата. Аз, разбира се, се праех на утрепана, уж бъкел не знаем и се пулех, и пищях: Ама това е нивъзмооожно! И така нататък. Секи случай, посветиха ма. И аз написах и бележката за теб. С лупата. Тва като ученички цели месеци сме се бъхтели да го праим. Екстра го правех. Веднъж бях написала един цял роман на две страници от листа за писма. Без майтап!

— Ама тва е нивъзмооожно! — засмя се Тим.

— Ааа, ама ти си правиш сеир с мене, разбойнико!

На входната врата се позвъни и госпожа Рикерт помоли Тим да види кой е. Беше червенокосото куриерче от хотела, което изпотено стоеше сред седем куфара.

— Поръчаха ми да донеса вашия багаж, господин Талер! — захили се то.

— Вчера още ме наричахте мистър Броун, откъде знаете изведнъж кой съм?

Отново хилене.