Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Трябва да се върнете в болницата, бароне!

Лефует го изгледа отдолу нагоре с твърдо сключени устни.

— Бароне, не бива да седите на камъните!

Най-после той отвори уста. Гласът му беше пресипнал:

— На какво се басирахте, господин Талер?

— По на един пфениг.

— За един пфениг? — Лефует скочи нагоре, но залитна, облегна се на стената и изкрещя почти като жена: — А можехте да се басирате за моето наследство, глупаци такива!

Шофьорът, когото Тим познаваше, заскача надолу по стълбите.

— Господин барон, не бива, вие сте болен!

— Оставете ме да поговоря две минути с младежа! После ще ме закарате в болницата.

— Не отговарям, ако ви се случи нещо! — рече шофьорът, връщайки се няколко стъпала нагоре, където и застана, сякаш на пост.

Като часовой, като една мълчалива охрана се изправиха зад момчето и неговите приятели.

— Може ли да се облегна един миг на вас, господин Талер?

— Заповядайте, бароне, имам достатъчно сили — придружи той думите си с един съвсем кратък смях.

Баронът се облегна на рамото му.

— Вашето наследство, господин Талер…

— Отказвам се от него, бароне!

Лефует се сепна, но веднага се овладя.

— Това е разумно от ваша страна и опростява нещата. Параходната фирма ще ви осигури известно състояние.

— Фирмата, бароне, ще подаря на моите приятели.

Очите на Лефует така се разшириха, че това се забелязваше дори и през тъмните очила.

— Но тогава нашият договор не ви донесе полза, господин Талер! Вие сте толкова беден сега, колкото и в началото. С един фалирал куклен театър в ръце.

Тим си позволи сега да пусне мъничко от своя звънлив детски смях:

— Прав сте, бароне. Аз стоя отново в началото. Но това, което притежавам, доби през последните години за мен по-висока цена, отколкото всичките акции по света.

Баронът усети под ръката си трепета на рамото му. И чу новите тонове в неговия смях — по-дълбоки звуци, контрапункти, които придаваха кадифено мек и тъмен фон на звънките трели. Тогава Лефует се обърна и махна на шофьора, който се спусна усърдно по стълбите и преметна едната му ръка през раменете си. Така двамата се заизкачваха по стъпалата.

Тим извика:

— Бъдете здрав, бароне! И много ви благодаря за всичко, на което ме научихте.

Лефует не погледна назад. Шофьорът го чу да мърмори: „Здрав, здрав! Никога не можеш да бъдеш здрав без него!“.

Тим ги проследи с очи, докато тъмнината го погълна. Приятелите му бяха дошли при него. И те гледаха подир Лефует.

— Червив е с пари, но си е беден, дяволът.

После и те се заизкачваха по стълбата. Чуха как някакъв мотор забръмча, шумът се надигна, засили се, после отзвуча и се изгуби. Излязоха на Елбското шосе. На отсрещната страна стоеше таксито.

— Откарайте колата в моя гараж, Джони — рече господин Рикерт. — Ние ще дойдем пеша, ей го къде е!

— Но още ли живеете във вашата бяла вила, господин Рикерт? Баронът ми каза, че сте станали работник в пристанището.

— Такъв съм, Тим. Но утре ще ти разправям. Надявам се, че нямаш нищо против да бъдеш мой гост?

— Напротив, господин Рикерт! Нали трябва да видя вашата майка и да й докажа, че пак мога да се смея. Или… (Той обърна глава на другата страна.) Да не би тя…

— Всичко е наред, Тим. Жива и здрава е и е все така бодра. Да вървим.

Входът на вилата беше осветен. Бялата врата с кръглия балкон над нея с лъвовете от светъл пясъчник от двете й страни грееше като светъл остров в морето от тъмнина — един приветлив, гостоприемен бряг след бурно пътуване.

Тим едва преглътна вълнението си, когато наближи добродушните лъвове. А като се отвори вратата и от нея излезе старата жена (пълничка, с бели къдрички, подпряна на тънко бастунче), Тим трябваше много да се стегне, за да не се хвърли разреван на врата й. Това, което успя да изрече, застанал пред нея, беше някакво заекване между плача и смеха. Навярно означаваше: „Е, какво ще кажете сега, госпожо Рикерт?“. Но никой човек не би могъл да различи тия думи. А и никой не си направи труда, защото сега старицата взе нещата в свои ръце:

— Всичко наред ли е, Крюшан? — А щом синът й кимна утвърдително, тя въздъхна с облекчение и рече: — Това трябва да се отпразнува, деца! Но момчето ще си легне сега! Съвсем е съсипано!

Стана това, което заповяда госпожа Рикерт: Тим, все едно искаше ли или не, се отправи към леглото, където потъна почти веднага в оловно тежък сън.

На другия ден старата жена се погрижи да останат сами, когато той се събуди. А това лесно се уреди, защото момчето се пробуди чак следобед.