Джеймс Крюс: Тим Талер или продаденият смях

Тази история ми разказа един около петдесетгодишен човек, който също като мен трябваше да следи печатането на една книга в Лайпциг. (Ако не се лъжа, книгата разказваше историята на марионетните кукли.) Най-интересното у този човек беше, че въпреки своята напреднала възраст той все още можеше да се смее така мило и сърдечно, сякаш беше десетгодишно момче.

Кой беше този — мога само да предполагам. Разказвачът и времето си остават загадка, както много неща в тази история. (Все пак някои подробности позволяват да се направи заключението, че главната част от историята се разиграва някъде около 1930 год.)

Иска ми се да спомена още, че записах историята върху гърбовете на големи, бракувани печатни коли. Поради това книгата е разделена на коли, които обаче не са нищо друго, освен съответните нейни глави.

Бих споменал още, че при четенето на тази част, която разказва за смеха, на читателя няма да му бъде много до смях. Но същевременно трябва да се каже, че това пътуване из мрака чертае кръгове около светлината.

В големите градове с широки булеварди има и до днес толкова тесни улички, че двама души свободно биха могли да си подадат ръка от два срещуположни прозореца. Когато по тях минат чужди посетители или туристи, които имат много пари и много чувства, те възкликват: „Колко е живописно!“. А дамите въздишат: „Колко е идилично и романтично!“.

Но идилията и романтиката са вятър работа, защото в тия улички живеят хора, които имат твърде малко пари. А всеки, който има в големия град малко пари, става угрижен, завистлив и нерядко свадлив. Не само хората са виновни за това, но и уличките.

Тригодишен, малкият Тим попадна в една такава тясна уличка. Неговата весела, закръгленичка майка бе починала, баща му трябваше да тръгне по строежите, защото по онова време трудно се намираше работа. Така баща и син напуснаха светлото еркерно жилище край градския парк и се преместиха в тясната улица, където винаги миришеше на чер пипер, ким и анасон, понеже тук се намираше единствената в града мелница за подправки. Скоро след това Тим се сдоби с една мършава, остроноса мащеха, а в придатък — и с един доведен брат, който беше нахален, разглезен и бял като сирене.

Въпреки своите три години Тим представляваше вече едно ячко малко юначе, което се смееше особено хубаво и можеше съвсем самостоятелно да управлява презокеански параход, направен от кухненските столове, или пък автомобил от възглавници. Неговата майка, преди да почине, се смееше до сълзи, когато Тим предприемаше своите пътешествия по суша и вода с възглавниците и столовете, като непрекъснато викаше: „Пуф, пуф, пуф, Амееерика!“.

Но мащехата го пердашеше за тези игри. И това Тим не можеше да проумее.

Също и своя доведен брат Ервин не можеше да разбере, тъй като онзи доказваше своята братска обич към него като го замерваше с дървата за печката или като го цапаше със сажди, мастило и мармалад от сливи. А най-трудно за проумяване бе, че накрая не Ервин, а винаги Тим биваше наказван за това. Покрай всичките тия неразбираеми неща Тим почти се отучи да се смее. Само когато баща му си беше вкъщи, прозвучаваше пак неговият къдрав, весел смях с веселото хълцукане накрая.

За съжаление бащата беше повечето време на път, защото бе намерил работа на някакъв много далечен строеж. (Най-вече и за това — да не бъде Тим самичък, той се бе оженил втори път.) И само в неделя можеше да бъде при синчето си. Тогава той хващаше малкия Тим за ръчичка и казваше на мащехата: „Ние ще идем да се поразходим“. В действителност обаче той отиваше на хиподрума, където залагаше на конните състезания малкото пари, които тайно бе успял да спести. Надяваше се по този начин един ден да спечели толкова пари, че да може да напусне заедно със семейството си тясната уличка и да заживее в някое по-светло жилище. Разбира се, надеждите му си оставаха напразни. Както при повечето хора. Той губеше почти закономерно и ако някой път все пак спечелеше нещичко, то едва ли стигаше за пликче бонбони, за една неделна бира и трамвайния билет за връщане.