Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

Тим усети някаква буца в гърлото си, когато мъжът го заговори така непосредствено.

— Аз… аз нямам пари, за да играя на тото — успя да изрече със заекване той.

— Имаш, имаш пет марки — каза непознатият и добави ей тъй, сякаш между другото: — Случайно видях как намери монетата. Ако искаш да залагаш, вземи тоя фиш. Вече съм го попълнил. Абсолютно сигурен е.

Тим, който ставаше ту червен, ту блед, постепенно възвърна естествения цвят на лицето си — бледомургав като цвета на лешниците (наследство от майка му).

Той отвърна:

— Мисля, че на деца не е разрешено да играят на тото. — И пак се запъна.

Но непознатият не го остави на мира:

— Този хиподрум е един от малкото в света — каза той, — където на децата не е изрично забранено да залагат при надбягванията. Вярно, че не е изрично и разрешено, но все пак позволяват. Та кажи, Тим, какво мислиш за предложението ми?

— Но аз изобщо не ви познавам! — отвърна тихо Тим. (Чак сега бе забелязал, че господинът се обръщаше към него по име.)

— Пък аз знам много за теб — рече непознатият. — Познавах баща ти.

Това се оказа решаващо. Наистина момчето трудно можеше да си представи, че баща му е другарувал с един такъв странен и фин господин, но понеже непознатият знаеше името на Тим, то сигурно все пак трябва да е бил познат на баща му.

След кратко колебание Тим пое попълнения фиш, извади от джоба си монетата от пет марки и тръгна към гишето. Тъкмо обявяваха второто надбягване по високоговорителя, та непознатият му подвикна:

— По-бързо, че ще затворят гишето! Аз ще ти донеса късмет, ще видиш.

Момчето подаде на госпожицата от гишето фиша с парите и получи обратно един подпечатан отрязък от фиша. Когато отново се обърна към непознатия мъж, той беше изчезнал.

Второто надбягване започна и конят, върху който бе заложил Тим, спечели с пет дължини преднина. Момчето получи на гишето толкова много банкноти, колкото никога не бе виждало накуп. Отново започна да сменява ту червената, ту бялата боя на лицето си. Но този път от радост и гордост. Сияещ, той показваше на всички своята печалба.

Странно е обаче колко близко една до друга лежат тъгата и радостта. Внезапно Тим си спомни за своя баща, когото днес бяха погребали и който никога не бе спечелвал толкова пари. Очите на момчето се навлажниха и то започна да плаче против волята си пред всичките тия хора.

— Е, малкият, когато човек има такъв късмет като твоя, няма да седне да плаче я! — каза внезапно някакъв глас до него; беше един гърлен и скърцащ мъжки глас.

През булото от сълзи Тим видя един мъж със смачкано лице, облечен в също такъв смачкан костюм. Отляво до мъжа стоеше един длъгнест червенокос и гледаше на Тим отвисоко. Вдясно пък стоеше нисичък, елегантно облечен господин с лисина, който съчувствено наблюдаваше момчето.

Мъжете изглежда бяха заедно, понеже и тримата запитаха почти едновременно дали той не би желал да изпие с тях по една лимонада, за да отпразнуват късмета му.

Тим, комуто тези любезности и щастливите обстоятелства така неочаквано се струпаха точно в този неделен ден, кимна, преглътна още веднъж и отвърна:

— Искам да седна отзад в градината.

Там именно той бе пил често лимонада със своя баща.

Тримата мъже казаха:

— Добре, момко, да отидем в градината — и седнаха с Тим под сянката на един дебел стар кестен.

Непознатият, комуто момчето дължеше печалбата си, не се показа повече. И Тим скоро го забрави, понеже тримата мъже около масата, които поръчаха на себе си бира, а за момчето от най-скъпата лимонада, веселяха печелившия с най-изумителни шеги. Дългият червенокос момък балансираше с една чаша бира на носа си, без да разлее нито капка от нея; мъжът със смачканото лице и смачкания костюм изтегляше от едно тесте карти винаги точно оная карта, която Тим предварително назоваваше ей тъй напосоки. А малкият господин с лисината направи фокус с банкнотите на Тим. Той ги уви в една носна кърпа, смачка здраво кърпата, разгърна я отново и… парите бяха изчезнали. Олиселият се изкикоти и каза:

— Я бръкни в левия джоб на дрехата си, момче!

Тим бръкна в джоба и за своя изненада намери там отново всичките си пари.

Това беше наистина една забележителна неделя. Само преди два часа Тим беше се лутал безкрайно нещастен из града, а сега в пет часа следобед той се смееше така често и така от сърце, както отдавна не беше се смял. Няколко пъти даже се задави от смях. Тримата нови приятели страшно му се харесваха. Той беше горд, че се е запознал с трима възрастни, които при това имаха все много редки професии. Смачканият мъж беше печатар на пари, червенокосият беше майстор на чанти, а оня с олисялата глава каза, че се занимава с правене на книги или подправяне на книжа — това Тим не разбра съвсем точно.