Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

Но и този единствен справедливец го изостави. Четири години след тръгването му на училище, четири години след като момчето с усилие се бе придвижвало от клас в клас, на строежа падна една дъска и уби баща му.

Това беше най-непонятното в живота на Тим. Той не разбираше как е позволено на една падаща дъска да извърши такова страшно нещо. Отначало направо отказваше да повярва. Чак в деня на погребението, когато разплаканата мащеха му удари една плесница, задето бе забравил да лъсне обувките й, чак в този ден той усети колко е сам сега. Понеже денят на погребението се случи неделя.

Едва в този ден Тим започна да плаче. Той плачеше за себе си и за баща си, и за целия тоя свят, а през плача си за пръв път чу мащехата да казва: „Извинявай, Тим, аз така, без да искам, сбърках“.

Часът, прекаран на гробищата, беше като лош сън, който ти се иска бързо да забравиш и от който ти остава само един объркан неприятен спомен. Тим мразеше всичките тия хора, дето стърчаха наоколо и приказваха, и пееха, и мърмореха молитви. Ядосваше го и го дразнеше и хълцащият брътвеж на мащехата, когато някой й изразяваше своите „искрени съболезнования“. Той искаше да има само за себе си тъгата по своя баща. Щом погребалната церемония завърши, той използва възможността направо да избяга.

Полута се безцелно из улиците, а когато стигна до края на градския парк и мина покрай онова жилище, където като съвсем малко момченце се бе смял и бе викал „пуф, пуф, Амееерика“, го налегна такава мъка, че почти му стана зле. На прозореца на неговата някогашна детска стая той видя непознато момиче, което държеше в ръцете си скъпа и скъпо облечена кукла. Като срещна погледа на Тим, момичето му се изплези и Тим бързо отмина.

„Ако имах много пари — мислеше си той, лутайки се из града, — щях да наема едно голямо жилище, където ще си имам отделна стая, и ще давам на Ервин всеки ден джобни пари, а майка ми ще може да купува, каквото си поиска.“ Но това беше само една мечта и Тим го знаеше. Без да съзнава това, той се бе отправил към хиподрума, който толкова пъти бе посещавал в щастливите за него недели заедно с баща си, когато баща му беше още жив.

Първото надбягване беше в разгара си, когато Тим пристигна на хиподрума. Зрителите крещяха с всички сили и свиреха с уста, и все по-често, и все по-високо се чуваше името „Вихър“.

Тим стоеше и дишаше тежко. По две причини. Първо, беше тичал, и второ, изведнъж му се стори, че баща му сигурно стои някъде между тези шумни викащи хора. Изведнъж бе го обзело чувството, че се намира отново у дома, защото това бе мястото, където оставаше сам с баща си. Без мащехата. И без Ервин. Всички неделни дни с бащата бяха събрани в тази хорска навалица, в тия крясъци и врява. Нямаше вече гробища, нямаше повече сълзи. Тим се почувства странно спокоен, почти весел. А когато ликуващата тълпа зрители изригна като от една уста името „Вихър“, Тим даже пусна на свобода своя смях с веселото хълцукване в края. Беше си спомнил думите на баща си, който веднъж му бе казал: „Вихър е още млад, Тим, може би прекалено млад, но един ден ще се говори за него“.

И ето сега се говореше за Вихър. Но таткото не бе го доживял. Тим сам не знаеше защо се засмя на това. Но не се и замисли над него. Той още не беше стигнал тая възраст, когато човек почва да мисли много за себе си.

Един господин, който беше чул очарователния му смях, рязко извърна глава и внимателно огледа момчето. После замислено поглади длъгнестата си челюст и решително се насочи към Тим, но така, че мина на косъм от него, при което го настъпи по крака.

— Прощавай, малкият, без да искам! — каза му той.

— Нищо, нищо — засмя се Тим, — обущата ми и без това са прашни.

Тим погледна неволно към обущата си и изведнъж съзря в тревата пред тях една лъскава петмаркова монета. Господинът бе отминал и наоколо нямаше никакви други хора. Тогава момчето сложи бързо крака си върху нея, престори се, че си връзва връзката на обувката, светкавично грабна монетата и я пусна в джоба си.

Подчертано бавно Тим продължи да се разхожда, когато един дълъг, мършав господин в кариран костюм се приближи към него и го запита:

— Как е, Тим, ще залагаш ли?

Момчето смутено вдигна поглед към непознатия. Но не забеляза, че това беше същият господин, който бе го настъпил преди малко. Непознатият имаше уста, тънка като чертичка, и тънък клюновиден нос, под който лъщяха съвсем тънки черни мустачки. Над острите си, воднистосини очи бе нахлупил ниско един каскет. А каскетът беше също така кариран, както и костюмът на непознатия.